Студентски   п о е т и ч н о: Радой.Ралин, Йоана Буковска - първи афиш, Любен Зидаров, Йордан Вълчев, Климент Цачев - снимка, Пламен Цонев, Богомил Нонев, Елена Огнянова, Бойко.Ламбовски, Андрей Германов - шарж
 

Б и в а л и ц и от Ели

Бивалици във вестник "Стършел" - на гръба на корицата
1939 - френският ПЕН-клуб прави най-голямото представяне на културата на България в ХХ век
Парижкият роман на Лъчезар,    "Отличие за името и малко топлинка за кесията"
Елин Пелин кумува на Лъчезар,     Елин Пелин кръщава сина на Лъчезар
Писмо от Елин Пелин до Лъчезар
Пие ли Карем мътеница,   Писмо до Лъчезар от Морис Карем
Първи стих на Геров, "частник" със Змея и в "Славейче",  Македония в песни и усмивка
    "Музата"  от Руми,    "Белотата"  от Владко
Именен показалец

А н т о л о г и я

ЗЕМЯ ПОД СЛЪНЦЕ   ( Първа награда за поезия, 1939 г.)
Раздяла, Този залез..., Ти се връщаш..., Един до друг..., Сбогом..., На път, Канал Гранде, При рибарите, Симплонският тунел \
Париж под слънце   Вечер, Самота, Дъжд - ръкопис, Сняг, Версай, Студенина, Отблясъци, В Ардените, Лондон, В Хайд парк, Ламанш, Завръщане, Славянка, Лом, Война, У дома, Вяра, Среща, Няма вече, Родно село, Мир \
БЕЗШУМНИ ДНИ - 1930, Капка, На един приятел, При гроба на брат ми, Гост, Пречупен клон, Жажда, Любов, Раздяла, Щурец \
ПРОЛЕТ НА БУЛЕВАРДА - 1933, Отлив, На В., Вечер, Покой, Къща, Шега, Чук \
ХОРА ПО СТРЕХИТЕ -1934, Дзифт, Дете
ПРОБИВ - 1948, Любов \
МИГОВЕ И ВЕЧНОСТ - 1965, Славеят \
ВЛЮБЕНИ БУЛЕВАРДИ - 1993, Песен от шлепа \
Н е п е ч а т а н и   с т и х о в е, Цвете, Завещание \
З а   м а л к и т е, Хитруша, Гатанка, Лудориите на Бежко, Книжката на Дядо Мраз (въртележка), Малкият турист - ръкопис
П р е в о д и
Песен за Роланд, Никола Боало, Жан-Батист Молиер, \
Виктор Юго, Алфред дьо Мюсе, Артюр Рембо, Мадам дьо Ноай, \
Пол Елюар, Автограф от Елюар, Луи Арагон, Емил Верхарен, Морис Карем, Ален Боске, Ана Бландиана \

 
Предговор

Трийсетте години на нашия век са едно от най-непознатите и в същото време едно от най-плодотворните за българската литература десетилетие. Там са корените на една нова линия в поезията ни, която се олицетворява от поети като Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Лъчезар Станчев и от продължителите на тяхната линия Александър Вутимски, Александър Геров, Радой Ралин, Веселин Ханчев, Валери Петров...

Странно е, че това десетилетие на нови тенденции в българската поезия беше оставено да стои усамотено и изолирано във времето, неизследвано достатъчно, затрупано от масовото производство на декларативна поезия след 1944 година, когато споменатите поети бяха осъдени поради характера на тяхната поетика на системно пренебрежение и забвение.

Един от тези поети на трийсетте години, чието творчество остава все още неразкрита тайна за съвременните читатели, е и Лъчезар Станчев. А от неговата лирика именно са се учили не един и не двама по-млади по онова време творци. Всеизвестно е, че един от тях, който често признаваше и не пропускаше да подчертава това, беше Александър Геров, който също дълго принадлежеше към несправедливо премълчаваните.

През целия курс на гимназията и следването ми в Софийския университет, съвпаднал със сложните години на моето юношество и младост в живота и в поезията, обречен на ревностно поклонничество на поетичното слово, носех и аз от квартира на квартира придружаващите моите нощи на безсъния и на първи опити в поезията, успоредно със стихосбирките “Пролетен вятър” и “Дъга” на Никола Фурнаджиев, “Жертвени клади” и “Стихотворения” на Асен Разцветников, “Вечната и святата” на Багряна и така често препрочитаните “Ангелът на Шартър” на Атанас Далчев, “Дървар” на Димитър Пантелеев, “Земя под слънце” на Лъчезар Станчев.

“Земя под слънце” беше известно време мой всекидневен учител по поезия. Стремях се да достигна топлотата, непосредствеността, образността и чистотата на поетическото слово в нея.

Останал е в моята памет оня кърпач, чийто прозорец хвърля своя безсънен квадрат светлина, над който плющи поройно парижкият дъжд и все не може да го изтрие. През този квадрат светлина под дъждовете на годините съм гледал към онова, което търся в този живот на земята.

Затова и новият прочит на “Земя под слънце” ми достави истинско удоволствие. Най-после се прави опит с него да се възкреси един от големите поети на третото десетилетие на нашия век, както беше направено за Далчев.

Новият том носи белезите на едно най-точно и най-пълно по вътрешни измерения представяне на цялостния образ на поета - като лирик, като автор на стихове за деца, останали в паметта на времето като едни от най-хубавите творби в жанра, и като човек с изключителни качества, поднесени така непосредствено от негови съвременници, приятели, близки и родственици като Елин Пелин, Петър Динеков, Александър Геров, Любен Зидаров, Йордан Вълчев, Радой Ралин, Пламен Цонев и редица други, както и от съпругата на поета.

Книгата е така хубаво подредена и композирана, че се изчита на един дъх.

27. Х.1998                 Вътьо Раковски
 
 
 
 
 

БЛАГИ ДУМИ

Александър
Геров

Първото ми стихотворение при Лъчезар Станчев

Аз познавам Лъчезар от тринайсетгодишната си възраст. За мен, ученика от София през 1933 година, стана откритие новооснованият вестник “Весела дружина”. Захласвах се по приключенията на “Жари” от Емил Коралов и по стихотворните “Лудории на Бежко” от Лъчезар. Вече бях започнал да се опитвам да редя стихове. Един ден се престраших и се запътих към квартал “Цар Иван Асен II” близо до Орлов мост. Потърсих номер две на улица “Камчия” (сега “Леонардо да Винчи”). В партера на съвсем нова къща намерих редакцията. На вратата ме посрещна усмихнат двадесет и четири годишен младеж с тъмни очи, буйна черна коса и много бяла кожа. Знаех, че това е поетът Лъчезар Станчев. С трепет огледах стаята, отрупана с вестници, и побързах да покажа моето стихотворение “Нашата дружина”. Лъчезар веднага го прочете, одобри го и ми плати хонорар. Стихотворението беше отпечатано скоро в брой девети.

През годините се убедих, че Лъчезар беше много мил и привлекателен човек. Около него винаги се въртяха млади и красиви жени. Те се лепяха като мухи по него. Спомням си неговата книга “Хора по стрехите”, която завладя общественото внимание. Той измисляше много хубави имена на своите книги. Когато започнах да се задълбочавам в поезията, посещавах Лъчезар заедно с Александър Вутов-Вутимски и други млади от моята среда. Вутимски също имаше отпечатани стихове във вестник “Весела дружина”. Лъчезар беше обичан и ценен от нас поет със свое разбиране за френската и руската поезия. Около издаването на сборника “Праг” и по-нататък той намираше начин да насърчи лиричните открития в младата поезия.

След много години посветих сърдечен акростих на осемдесетгодишния Лъчезар.

(Споменът е отпечатан във в. “Български писател”, март, 1997, под заглавие “За първи път в редакцията на Л. Станчев”; тук се публикува текстът, подарен от Геров на семейството.)
 
 
 
 

(Думи из “Александър Геров ­ литературни анкети”, от Катя Янева, изд. БАН, София, 1978, с. 29.)

Петър
Динеков

... Но имаше и друго обстоятелство: в III мъжка гимназия “У. Гладстон” в София бях съученик с неговия брат Лъчезар Станчев. Наистина той беше два класа преди мен, но се познавахме добре. Лъчезар имаше един неразделен приятел, който живееше на улица “Пиротска” недалече от нас - Атанас Драгиев, един от най-културните млади хора, които съм срещал през живота си. Човек с живи умствени интереси, огромни познания в литературата и изкуството. Живееше с книгите, бих казал - поглъщаше книги, такъв остана до края на живота си - завърши романска филология и бе университетски преподавател по френски език. Срещах се с него, обичах да разговаряме за поезия, имаше тънък естетически вкус и това още повече ме сближи с приятеля му Лъчезар Станчев...

(Из “Спомени далечни” в спомени за Емил Коралов - “Под шума на чинарите”, изд. “Иван Вазов”, София, 1996)
 

---

...
...
...
...
...
...
...
...
 

Емил
Манов

... Естествен беше стремежът да получим оценка на писатели, които обичахме и уважавахме - на известните имена в лявата книжнина. Този стремеж ни беше отвел при Христо Радевски, при Лъчезар Станчев, при Георги Караславов. Връзката осъществи Ал. Вутов (Вутимски), тъй като моя милост беше малко нещо темерутин, що се отнасяше до завързването на познанства с именити хора.

С Лъчезар Станчев Вутов ме запозна веднъж на бул. “Цар Освободител” точно срещу турската легация. Помня добре, че Лъчезар Станчев се отзова много положително за стихотворенията на Вутов...

(Из “Литературни мераци”. В “Старите млади години”, изд. БП, 1979.)

Тодор Харманджиев
... При това множество книги, които излизат, и при множеството заглавия, които има, даже и на най-близкия приятел - автор на десетки книги, ако попаднете случайно на някакво стихотворение, не от тия, които вече са станали популярни, случайно отворил човек страница, без да знае името на автора, мисля, че не е голям грях, ако не го познае... И ще повторя, че никак не би било трудно човек да не познае автора на едно стихотворение, което чете, без да види подписа.

Но преди три-четири години ми се случи такова нещо. При преместване от едно място на друго, когато си поставях книгите, попаднах на страници от една книга от времето, когато те не се подвързваха, зачетох я вечерта и беше истинска изненада. И макар че не е задължително човек да познава всички мисли на своите събратя, познах, че е от Лъчезар, и ми стана много драго. Това беше едно от ранните му стихотворения...

(Из документален запис на среща-разговор в ДЛИДЮ, 1.XI.1973 г.)
 

Найден
Вълчев

Като си говорим за Лъчезар Станчев, пред мен се явява образът на един добър, светъл, усмихнат, добронамерен, приятелски настроен човек и на един писател. Писател, който със своите стихове в 30-те години беше спрял вниманието на литературната общественост със своите първи стихосбирки, със стиховете си за Париж, със стиховете за обикновените хора, видени и във влака, видени и край Княжево при дядо Сотир, чути в чукчето на обущаря, който “чука като укор” и с въпроса към любимата “ще можем ли някога и ние да бъдем така щастливи трима”. Как чисто и просто беше го нарисувал в онези години Илия Петров. Каква чудесна скица му направи сетне Андрей Германов с пълна характеристика като човек.

След това Лъчезар Станчев пред мен се явява като един популярен, обичан, широко известен детски автор - поет със своите книжки-верижки и смешки-въртележки, с Ботко и с песнички-игрички, когото децата толкова много обичаха. Ето че не знаем сега “Щъркел шарен дългокрак” негово ли е, народно ли е, но звучи от корицата на неговата книга. Лъчезар Станчев беше добронамерен към своите колеги, към своите връстници и по-млади хора. Той и мен ме въведе към детските списания. Като главен редактор на “Славейче” беше получил рисунка от чуждестранен художник за една маймунка с чадърче и това беше всичко. Но той ми каза: “Опитай да направиш по това стихотворение.” И аз така станах сътрудник на редактираното от него списание. След това се явиха и редица други детски строфички с име или с псевдоним Чик-чирик.

Спомням си, че когато се прощавахме с Лъчезар Станчев с думите на Радой Ралин, на Йордан Вълчев и аз казах, че се разделяме с един автор, когото бяха илюстрирали художници като Б. Ангелушев, Ст. Венев, Н. Мирчев, Л. Зидаров, Иван Кьосев, и с един поет, по стиховете на когото бяха написали песни Пипков, Обретенов, Парашкев Хаджиев, Петър Ступел, Тодор Попов...

(Документален запис, Драгалевци, 1996 г.)
 
 

Лиана
Даскалова

... Стиховете, посветени на Париж, на Франция, заемат голям дял в творчеството на Лъчезар Станчев. Възторгът пред една цивилизация, дала толкова много на целия свят, е пречупен през погледа на един българин. Българин е гледал Париж, българин го е преценявал, българин е писал тези стихове и в това се състои тяхното достойнство. Но дори на това свое посещение из Европа Лъчезар Станчев гледа не толкова като на едно обогатяващо хоризонта му пътешествие, а донякъде като на едно лутане.

Българинът има това качество да се чувства винаги извън родната си страна като изгнаник. И ето, връщането на Лъчезар Станчев в Родината има вид не на обикновено пътуване, а на едно освобождение, на едно спасяване от изгнаничество...

(Из документален запис на среща-разговор в ДЛИДЮ, 1.XI.1973 г.)
 

Светлозар
Игов

... Почитатели, приятели, читатели, близки на Лъчезар Станчев, тази вечер ни е събрал един малък празник на българската литература - появата на една нова книга, която всъщност представя стара, но неостаряла поезия. Малката книжка “Влюбени булеварди”, чиито стихове са събрани и подредени от Радой Ралин, се вписва в една вълна на нашето ново книгоиздаване, която преоткрива стари и забравени имена и литературни ценности. Разбира се, за Лъчезар Станчев не може да се каже, че е забравен като творец. Той доскоро беше сред нас. Един уважаван и ценен творец, но познат в годините след Втората световна война преди всичко като творец на литературата за деца и юноши, където създаде десетки книги в различни жанрове и където се открои като едно от най-значимите имена на български писатели в тази област. И може би това отклони донейде вниманието и на критиката, и на изследователите от ранното поетично творчество на Лъчезар Станчев, което през трийсетте години е едно значимо явление в българската поезия. Ето тези четири книги, които излизат в това десетилетие. Първата е от първата му година 1930 година - “Безшумни дни”, и последната “Земя под слънце” - в последната година на десетилетието - 1939, в която започва и войната, тези четири книги са сред откроените от критиката поетически сборници на десетилетието. Две от тези книги получават награди. За поетическото творчество на Лъчезар Станчев през този период се отзовават радушно ред критици ­ от Георги Цанев и Георги Константинов до Стойко Божков.

Интересното е, че в това драматично и напрегнато историческо време, също силно политизирано, когато литературните лагери са и до голяма степен и политически, и идейни лагери и когато често пъти всеки лагер държи на своите творци, интересното е, че в това време Лъчезар Станчев е приет с добра дума и от ляво, както се казва, и от дясно, ако въобще тези посоки са ясни. За него пишат положителни рецензии на страниците на взискателния “Златорог”, за него пише в “Кормило” и Христо Радевски, за него пише Георги Цанев в “Изкуство и критика”. Въобще тази поезия е приета от всички с добра дума, може би защото и самата тази поезия е чужда на крайностите. Самият творец е с един уравновесен, спокоен темперамент. Тази поезия е свидетелство за това признание и на критиката, и на читателите и факт е, че в една от най-взискателните антологии на българската поезия, а всъщност последната антология на българската поезия (антологията на Петър Динеков, последната лична антология на българската поезия) - “Българска лирика”, съставена много прецизно и с много вкус, е застъпен Лъчезар Станчев и това също е едно литературно и историческо признание.

Поезията на Лъчезар Станчев през трийсетте години, още при появата си, прави впечатление и с новаторския си характер, и с уравновесените синтези, които осъществява. Най-напред сред новаторските черти на тази поезия трябва да изтъкнем, че това е една от първите книги с урбанистична тематика, с градска тематика. В българската до голяма степен свързана повече със селото класическа литература едва в новия век се появяват творци, в които градът не просто влиза като тема. Защото той влиза още в творчеството на Вазов, но и у Вазов, и у Г.П.Стаматов, дори у творци от най-ново време големият град е приеман като малкия Содом, както го нарича Стаматов, като една отрицателна негативна стихия, като мястото на развала и провала, както традиционният българин приема урбанистичната цивилизация. И ето в тази традиция, в която едва през двайсетте години се появяват изцяло градски творци, Лъчезар Станчев със своите градски теми се вписва в една линия, която е характерна, да речем, в творчеството на Смирненски от циклите му “Зимни вечери” и “Децата на града”, в творчеството на Атанас Далчев, на Елисавета Багряна и после изцяло у поетите от четиридесетте години. Между другото много е интересно и това, че със своята поетика, успоредно с поетиката на Далчев, до голяма степен Лъчезар Станчев с ред характерни черти от своята поетика подготвя онази лирическа чувствителност, която ние срещаме у поетите от четиридесетте години, у един Александър Вутимски, у един Богомил Райнов, у един Валери Петров, у един Александър Геров, за да спомена само поетите от това поколение, които се изявиха по-рано, защото по-голямата част, а и самите тези имат зрелите си изяви по-късно.

Лъчезар Станчев със своя поетическа чувствителност, своя тематика, до голяма степен и някои характерни похвати, например с “enjambement”, похвати, така характерни за поетите от четиридесетте години, ние ги виждаме доста ярко откроени у него. Тази поезия освен това е една от първите в нашата литература с една космополитна чувствителност и тематика, също характерна за времето. Това е времето на Матвей Вълев, Борис Шивачев, Елисавета Багряна, та до Вапцаров, ние виждаме вече българския творец и поет като гражданин на света, ние виждаме в неговото творчество модерния, индустриалния свят, машините, романтиката на машините, параходите, самолетите навлизат в чувствителността на българския творец. Лъчезар Станчев е също един от първите, който в поезията си е един такъв гражданин на света. Между другото той много любопитно започва със стихотворения, обърнати към негови приятели, останали анонимни, предполагам, че това е може би Далчев, комуто е посветил стихотворение, завърнал се от Париж, говори с него и казва аз съм още тук, а след това и него го виждаме като един пътешественик из Европа.

Знаем, че Лъчезар Станчев освен оригиналното си творчество, е и един от най-изтъкнатите български преводачи главно на френска поезия, комуто дължим някои ценни поетически книги. Това е до голяма степен и резултат от пребиваването му в Париж през трийсетте години, където той е близък с известния българист и доста направил за българската култура професор Леон Болийо, комуто посвещава стихове. Лъчезар Станчев ние виждаме през трийсетте години, особено с циклите, с Парижкия цикъл, с Италианския цикъл и други, ние виждаме съзвучие с тенденциите на тогавашната наша поезия и той дава едни от най-хубавите є образци.

Поезията на Лъчезар Станчев се отличава (и затова е добре приета в левите среди) с едно топло хуманистично съчувствие към социалните низини, с една човечност и Радой Ралин се е опитал да потърси този тип стихове, въпреки че аз лично бих направил по-друг подбор. На Радой подборът ми се струва, че е наблегнал на някои чисто сантиментални моменти, докато по-характерни като модерни и новаторски за българската поезия от трийсетте години на мен ми се струват някои други стихове. Това е поезия, в която това топло хуманистично съчувствие към съдбата на хората се усеща, и по един дискретен начин прозвучава в някои стихове, като особено в навечерието на войната се превръща в тревожно социално предчувствие. Ние виждаме в тази поезия ред стихотворения, посветени на любовта. Цялата тази поезия е поезия на един умерен, на един мек, на един, бих казал, благ темперамент, на едни дискретни чувства, които са понякога пропити от един тънък поетически и лирически мистицизъм, който є придава едно особено очарование.

Аз ще си позволя, нека ме извини Петър Петров, разбира се, аз няма да отнемам работата на актьора, защото не мога да чета хубаво, но ще си позволя да прочета само едно характерно за много неща в неговата поезия стихотворение, защото то не е включено в книгата, в подбора на Радой Ралин. Стихотворението “Непознатият”, посветено на паметта на Борис Шивачев:
 

При залез-слънце аз те виждах често
самичък на високия балкон,
изправен на едно и също место
срещу залязващия небосклон.

...

Но ето че без жал зад планините
последната ти вечер догоре.
Дали по-леко е да се умре,
след като дълго по света си скитал?

Още много и много такива стихотворения с антологична стойност биха могли да се намерят в творчеството на Лъчезар Станчев, което не е просто една литературно-историческа, литературно-археологическа руина в нашата литература, а в което има живи поетични стойности, които могат да бъдат близки, и не се съмнявам, че ще станат близки и на днешния читател.

(Представяне на стихосбирката “Влюбени булеварди”, подредба от Радой Ралин, художник Любен Зидаров. Откъс от документалния запис от премиерата на 1 ноември 1993 г. в големия салон на читалище “Славянска беседа” на ул. “Раковски”. Стихове рецитира артистът Петър Петров в хармония с рояла на Елка Русева.)

Евтим
Евтимов

 
 
 

Луко
Захариев

Познавам Лъчезар Станчев още когато беше в списание “Славейче”. Той беше главен редактор. Аз като млад студент, пописващ стиховце, доколкото по това време можеше да се пише, ходех при него и той беше един изключително благороден човек, обичаше явно младите хора, да им помага, пращаше ме в командировки, което по онова време беше много важно нещо в онези бедни студентски години. Винаги се е отнасял с голяма благост към младите хора, това никога няма да го забравя.

Но по-важното е друго, че Лъчезар Станчев беше един автор, който беше съхранил в себе си благородството, той беше един човек, струва ми се, не за това време, в което живя. Тъй като той носеше култура, носеше със себе си едно обаяние творческо, той не беше сред тези хора, които се бутаха, за да вземат разни постове, да изблъскат други хора, да служат по възможно най-фрапантния начин.

Неговото присъствие беше незабележимо. Аз имах чувството, че той не искаше да се натрапва. Винаги в отношенията деликатен. Даже спомням си, когато говореше по телефона, при него нямаше тези императивни форми, при него всичко беше завоалирано в една такава мекост, интелигентност, култура, която в онези времена не съществуваше. И ми се струва, че това беше една негова черупка, един начин за съществуване в света, който го заобикаляше. Може би тази работа, която имаше той в списание “Славейче” като главен редактор, все пак това беше едно тихо пристанище.

Сега като слушах тези стихове (аз съм ги чел навремето и в Народната библиотека тези книги), виждам, че това е един роден лирик, който е можел да се развива по тази лирическа линия, да пише за възрастни, да остави едно голямо творческо дело в областта на поезията за възрастни. Но ми се струва, че промяната след 9 септември е наложила промяна и в неговото творческо поведение. Той е виждал своите лирически любовни стихотворения не само да вървят преди 9 септември, вие знаете какви скандали се правеха в литературата за един любовен цикъл на Иван Радоев. И точно той според мене, не знам доколко е вярно, той е отишъл в детската литература, за да намери покой за своя лирически талант. Да общува с децата, тъй като онзи глас, който се налага тогава да се пише с него, това бяха такива мажорни нотки, мъжествени, революционни и прочие. Те не бяха, струва ми се, подходящи за неговия натюрел. Също така отиването към преводите (той беше добър преводач на френска поезия) пак беше начин да се поднесе на българската литература един друг свят, друг поетически светоглед.

Изобщо Лъчезар Станчев беше човек широко скроен, с широка култура, която правеше наистина впечатление. И струва ми се, че беше творец, който, макар и да не създаваше около себе си шум, той беше от Далчевия тип, със самото си присъствие налагаше тон на толерантност, на уважение към творчеството. Такъв остава за мене Лъчезар Станчев. Тепърва нашата литературна критика ще има да разглежда неговото творчество, тези неща, които е писал преди 9 септември, да ги свърже с цялостния развой на нашата поезия и ще се види, че ние имаме един нов Лъчезар Станчев, непознат. А познатият Лъчезар Станчев, който ние всички смечели, е от читанките и от детските списания. Всеки, който е бил дете, е запомнил Лъчезар Станчев и няма да го забрави.

(Откъс от документалния запис на премиерата на “Влюбени булеварди”, 1 ноември 1993 г.)
 

Атанас
Цанков

... В своята автономна територия на радостни вдъхновения и творчески грижи Лъчезар Станчев е завоювал най-големите си успехи, създавайки стихотворения и приказки за децата от предучилищна възраст. Първите сполуки в тая нелека област са регистрирани от него още преди няколко десетилетия. “Заю-Байо воденичар” (1933), “Весели пътешественици”, “Юнашка дружина”, “Щъркел шарен дългокрак”, “Сто врабци на гроздобер” са начални и при това уверени стъпки в творчеството му за деца.

Особено свежи и близки до детската образна представа за света са някои творби със своеобразно предназначение и специфично външно оформление. Това са залъгалката и гатанката, а също така и някои забравени жанрове като броилката, верижката, скороговорката и въртележката. Тук Лъчезар Станчев доразвива традицията на технияблестящ първомайстор - Асен Разцветников, и за първи път в личното творчество създава въртележката. Съвършено нови, дори без фолклорна основа са неговите небивалици, весели въпроси, игри, задачи “нарисувай като тях” и др., които се посрещат с голям възторг от децата...

Специално място в творчеството на Лъчезар Станчев заемат неговите гатанки. В нашата съвременна детска литература няма по-добър майстор на стихотворни гатанки от него. Той съзнателно се отдалечава от народните образци и насочва вниманието на детето към разгадаване на скрития смисъл чрез въпрос, който по същество е малко лирическо стихотворение. Ярката метафоричност и интригуващият алегорично оформен текст на гатанката предизвикват силен емоционален взрив - с подготвителен момент: нетърпеливолюбопитство и желание за сполука, и кулминация, съвпадаща с радостното удовлетворение след отгатването.

Ето един произволно взет образец, който добре илюстрира възможностите на автора в този рядък жанр:
 

Многолистно пъстро цвете,
не увяхва зиме, лете.
Щом го вземем във ръце
и погледнем го с очички,
то разказва от сърце
чудни приказки на всички.

... Старата пишеща машина и тази нощ дълго ще трака в смълчания дом на улица “Латинка”...

(Из “Лъчезар Станчев”, био-библиографски очерк, Атанас Цанков, Христина Шаллиева, изд. ДЛИДЮ, София, 1974.)
 

Радой
Ралин

... Уважаеми приятели на Лъчезар Станчев и приятели на поезията му, без да го познавате, и всички почитатели, които сте дошли тази вечер, за да имаме този чудесен повод наново да се докоснем до неговата поезия и още едно потвърждение за истинското творчество. За истинската поезия, колкото повече време минава, независимо дали поетът навремето достатъчно е получил своите заслуги, независимо дали е имало време, когато е бил засенчван от конюнктурните облаци на временните шумни поети, независимо дали моментът, както казва Вапцаров, “сега не е за поезия”, точно тази вечер ни показва, че поезията е всякога необходима и още по-необходима. Истинските поети винаги, винаги ще намират ново място в сърцето на новите поколения и още повече ще се утвърждават.

Лъчезар Станчев започна в едно време на пълно объркване в нашия културен живот, както го наричаше тогава Сирак Скитник, “време на униние - време на тъга”, точно след големите прояви на Яворов с голямото му сияние, точно след символистите, когато дадоха най-добрите си творби, но и след пораженията от войната, след кризите, когато почнаха въстанията и погромите, тогава тази образна буйна поезия на Гео Милев, тези имажинистични образи на Никола Фурнаджиев, на Багряна, нейния акмеистичен извечен порив като жена и нейните търсения. Точно тогава, скоро след погромите се яви тих, много чист, Лъчезар Станчев, един поет отправил любопитни очи към света и за явленията, и за тези предмети, които дотогава са така незабелязани, ние го виждаме как откликва. Неговата лирична душа как забелязва предмети и неща, които иначе ги нямаше дотогава в поезията. Ние виждаме как той заживява с поривите на смачканите хора, със социалните трепети на унижените и оскърбените и на всички несполучили нито в борбата, нито в живота и неосъществени създания, как той влиза и в революционната тема, и в социалната тема, и в природата, и във всичко, но с една своя лирична самостоятелност. Той не иска да бъде програмен, както бяха доста други поети. Той не иска да бъде поет роб само на една линия, роб на една школа. Той търси нещо друго, нещо ново и го намира тогава не в този откъснат литературен поетичен свят, а във въжделенията на най-крехката възраст, която тепърва трябва да обикне поезията. И ние виждаме как Лъчезар Станчев стана не учител, а вдъхновител на най-младото поколение поети, което по това време беше вече отчаяно от революционните лозунги или както вярно го формулира Вутимски ­ “от естетиката на уличния позив”. Той потърси едно пантеистично детско виждане на света, той потърси красотата на природата и в животните, птиците, във всичко, което ни обикаля, в цялото богатство на света. Неговата душа откликваше и неговите стихотворения спечелваха младата аудитория. И това се потвърждава в по-късните изявления, които дадоха пред списание “Смяна” Валери Петров, Александър Геров и пред разказите на Вутимски, когато го запитвахме кой поет така те увлече за първи път, за да чуем, че “това беше Лъчезар Станчев”.

Лъчезар Станчев в същото време, като учителски син, добре е познавал цялата поезия за деца от него време още от най-ранните ни поети за деца Васил Иванов Стоянов, от Чичо Стоян, от цялото това в своето болшинство с учителска професия писателско първоначално поколение детски автори, все пак твърде много свързани с учебната програма. Един вид това бяха като учебно-помощна литература тези неща, които се явиха в първата ни поезия. Лъчезар Станчев потърси нещо по-ново, по-модерно. Той видя, че нашият народ повече обича романчета, обича повече прозата, няма толкова интерес към поезията. Много си остават с поезията само до това, което са научили в училище. Затова по-късно заедно със своя брат Емил Коралов издаваха вестник “Весела дружина”. С този вестник, епохален за нашата младеж тогава, с приключенията на “Жари и морското момиче” и “Бежко-бързобежко”, с всичките тези образи, с които децата, едва навлезли в юношеството си, живееха. Той беше разбрал, че трябва да научим българското дете от малко да обича поезията не само от учебника, а вън от него. Тя да му стане като хоби и неслучайно виждаме какво силно влияние има това вестниче върху послешните поети, които се явиха в нашата поезия, чиито имена на първенците споменах. Това е също негова заслуга в детската литература, но знаем, че пък на детската литература критиката не є обръща достатъчно внимание. След Войната тази поезия беше превърната в програмна поезия, което още повече отдалечи децата. Виждаме Лъчезар Станчев как в тези времена, когато трябваше да запази поетическата си самостоятелност, започваше дапревежда. Той тогава създаде едни от най-хубавите преводи в нашата литература на модерните тогава поети, на сюрреалистите и отпечата един голям цикъл в списание “Изкуство”. Макар че у нас вече беше почнал да се налага социалистическият реализъм, тези образци показаха, че от Франция да се явяват такива неща, това не е случайно. И тези поети, които смятаха, че самостоятелността е по-важно нещо от другите изисквания на тогавашното време, действително се влияеха от тези преводи - на Пол Елюар, на Луи Арагон и от всички поети най-въздействащи през този период.

Сега, когато човек слуша стихотворения на Лъчезар Станчев, вижда пушкиновска чистота в тях и намира тънко вглеждане в незабележимите неща. Виждат се човешките чувства - любовните например в онова стихотворение под дъжда, който вали, и мечтата да бъдат трима и детето да им посочва пътя. Има едно подобно от Рихард Демел - класик немски и модерен автор, но на Лъчезар Станчев е далеч-далеч по-хубаво. Обаче в това време се търсят в поезията други ценности - грубите политически канони на времето дали са застъпени. Вярно, неговото появяване беше посрещнато с първа награда от писателския съюз далеч-далеч преди тези времена, когато поезията служеше на цели политически. После идва и цикълът “Париж под слънце” и книгата “Земя под слънце”. Лъчезар Станчев успя да създаде неща, които бъдещето ще открива още, защото човек преживява различни периоди, стига и до разочарования, и до подеми, а виждаме как поетът е виждал и бъдещето, очаквайки го с едно братство между народите с не интернационалистичен, а космополитичен порив на обич към хората, където могат и с китайци да се съберат и черните, и белите ръце. Изобщо това е един поет, който е успявал неусетно да насади в нас преживявания, различни виждания и образи, които, без да подозираме, заговорим ли за него, почват да възкръсват. Както тези неща възкръсват и той ще възкръсва за вбъдеще, тепърва ще възкръсва и той като поета Атанас Далчев, с когото те бяха много близки задушевни приятели, както и семействата им. Лъчезар Станчев влиза в нашата поезия с тази линия на поет хуманист, на поет, който издига българската душевност, защото тези стихотворения след време ще бъдат разбрани и от другите народи. И неговото име ще възкръсне, както името на Далчев, когото първо оцениха в чужбина и след това у нас. Лъчезар Станчев се отличава с тази своя чистота, с тази своя общителност с хората, с усета да се открива талантливото. Колко автори привлече той в своето списание “Славейче”, колко художници, за които може да разкаже Любен Зидаров. И действително пак трябва да кажем, наша вина на съвременниците е, наша вина и на критиката е, че ние още не сме показали какъв ярък талант е той, какъв слънчев талант. Талант, който и в най-дребното нещо у човека ще намери трайното звучение. Поклон пред голямата поезия на Лъчезар Станчев, пред неговото силно преводаческо дело и пред детските му стихотворения, които и нашите праправнуци ще продължават да четат.

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 97 г.)
 

Любен
Зидаров

... Имах удоволствието осем-девет години да работя заедно с Лъчезар Станчев. Нали знаете, има една приказка, ако искаш да опознаеш един човек, по-добре тръгни да пътуваш с него или седнете да работите. Ние седнахме и работихме. С твореца човек се запознава два пъти. Първото запознанство е вътрешно, значи, с поетичния му свят, с творчеството му, с неговата душа. А второто запознаване е когато вече сам му стисне ръката на жив човек. По-впечатляващо е естествено второто. Първото мое запознаване с Лъчезар Станчев стана чрез вестник “Весела дружина”. Аз съм бил тогава дете. Лъчезар Станчев го редактираше заедно с Емил Коралов и, мисля, по-късно с Ценко Цветанов и Асен Разцветников. Тогава той е бил на двайсет и няколко години. Аз знам, че бях на дванайсет. Така беше подлудил децата с това вестниче, че едва изтрайвахме седмицата да се появи новият брой, до такава степен това беше един жив и нов вестник. Присъщото за Лъчезар беше, че той не беше ординерен, той излизаше извън общоприетите неща и известните. Конкретно беше приел за художник на вестник “Весела дружина” неизвестния тогава Стоян Венев. Като се има предвид, че едно списание, един вестник по него време, за да има необходимия авторитет, трябваше да е нарисуван от бай Вадим Лазаркевич. Стоян Венев тогава го познаваха само неговите колеги. И аз си спомням, когато още като студент бях направил илюстрация някаква и главният редактор ми определи хонорар, касиерът се опъва, касиерът казва: “Чакай бе, млади момко, ти да не си Лазаркевич, та да претендираш за хонорар.” Виждате в каква една обстановка Лъчезар работи с един художник, който не само направи главата на вестника, но и рисуваше абсолютно всичко. Всички чакаме да видим какво ще стане с “Жари и морското момиче”, “Лудориите на Бежко” и така нататък. Това беше едно от малкото печатни издания, предназначени за деца. Това издаваше този нерв на Лъчезар Станчев. Като казах, че е по-впечатляващо второто запознаване, аз имам предвид и един друг спомен. Като дете в Габрово идва Дора Габе, там живях аз. Пак съм бил дете. И една седмица, преди да дойде Дора Габе, целият град наелектризиран и цяла седмица, след като тя си замина, възбуждението продължава. Децата ходеха да я пипат, да видят дали и тя е човек като другите. До такава степен е впечатляващ и интригуващ непосредственият досег. Сега аз ще допълня, че точно това второ запознанство с Лъчезар Станчев стана доста по-късно между мен и него. Човекът, който дълго време и си носил в себе си като философия, като възглед, като творчество, като талант, като нещо, което те е омагьосало, изведнъж му стискаш ръката и се вижда, че и той като тебе, може и да е по-нисък, може и по-дебел, и по-слаб, но във всички случаи носи всички качества и недостатъци, които носиш и ти. Тогава той беше, ако не се лъжа, може и да ми изневери паметта, беше главен редактор на “Дружинка” или на “Чавдарче”, но беше привлякъл също неординерен художник, Георги Атанасов, художника на “Неродена мома” и “Незнаен юнак”, който не беше до такава степен обсебил пазара, както беше обсебен от някои други пазарни хора. Георги Атанасов ме покани за сътрудник, а аз току-що бях завършил академия. Тогава влязох в досег с Лъчезар Станчев. Това беше второто ми запознаване с него. Второто подлудяване след “Весела дружина” се случи, когато той стана редактор на списание “Славейче”. Това стана при доста необичайни обстоятелства . В летовището на писателите, с голи кореми двамата водим разговор и аз му казвам: “Защо не вземем да издадем едно издание за по-малки деца, да се измъкнем малко от тая опека идеологическа, да вземем да престанем да занимаваме децата с Павлик Морозов и Червената армия, и Матросов и да преминем към една чисто детска литература?” Лъчезар се позамисли малко и колкото и да е учудващо и необичайно, само след десет дни ми звъни и казва: “Ако си готов за това, което разговаряхме на летовището, може да направим нещо. Аз вече съм привлякъл още двама редактори, Атанас Душков и Пламен Цонев. Съгласен ли си да почваме? Ако си съгласен, прави главата на списанието, прави корицата, обаче гледай да е по-шарена, да можем да вземем акъла на децата още от първия брой.” Списанието наистина направи голям бум, ето тука е Пламен Цонев, ще потвърди. Когато го напечатахме в двайсет хиляди тираж, само първия месец трябваше да се допечати до сто хиляди. Децата наистина пощуряха. Невена Стефанова ми казва: “С това ваше “Славейче” подлудихте децата.” Подлудихме, но това се дължеше на енергията и на опита на Лъчезар Станчев, който си разбираше от работата. Как я разбираше. Първо той привлече де що детски писатели имаше, които имаха талант и стойност за нашата литература. Списанието прекрачи, сложи и една вложка вестниче в тези трудни печатарски условия тогава. Не спря Лъчезар и до там, а направи контакт с един детски театър, който да се нарече “Славейче”. След това появиха се играчки “Славейче”, пък даже и се появи шоколад “Славейче” най-накрая, който разшири влиянието и авторитета, което прекрачи границите на едно литературно издание. Нещо повече, благодарение на него списанието влезе в контакт с “Матержидоушка” в Прага, “Фрьолих зайд унд зинген” в Берлин, “Пиф” в Париж и не знам си колко други списания, които направиха такъв обмен, който превърна списанието в един наистина жив детски орган. Впоследствие, след като осем-девет години бяхме работили заедно, пътищата ни се разделиха с Лъчезар Станчев. Всеки пое своята посока, виждахме се често, но аз си го носех пак в себе си като един изключителен човек - приятел, въпреки разликата във възрастта ни и затова с удоволствие оформих последната стихосбирка на Лъчезар Станчев “Влюбени булеварди”, за която моят стар приятел Радой Ралин от младежките години беше направил подбора. Благодаря и на Радой за хубавото слово, което той произнесе, за да обрисува Лъчезар Станчев какво представлява за нашата литература и да си спомним за неговото голямо дело, колко е значимо и колко е свято.

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.)

Йордан
Вълчев

... В детството на цялото мое, наше поколение той беше веселият, големият, славният “Чичко писател”: обширните страници на в. “Весела дружина” ни вълнуваха и незабравимо ще остане магическото “следете продължението в сряда, в следващия брой!” А този “чичко” е бил тогава едва 25-26-годишен - той наравно с първата учителка ще ме следва в най-нежните детски спомени.

Пристъпвайки за гимназията, имах втората си среща - през 1939 година той получи първа награда за поезия за стиховете “Земя под слънце”, но дойде заедно с това и награда, от наградния фонд на името на проф. Иван Шишманов - за цикъла “Париж под слънце”.

Съдбата направи така, че изневиделица, с помощта на друг писател, Христо Радевски, попаднах под началството на Лъчезар Станчев - още при първия брой от списание “Славейче”. Той беше чудесен главен редактор, чудесен началник. Направи велико, световно списание. Следяхме всичко - от английското “Джак енд Джил” през френското “Пиф”, през списанията на соцстраните, чак до венецуелските и аржентинските детски списания - всички те бяха комикси. “Славейче” беше високохудожествено, в него намериха развитието си големи художници, те винаги печелиха първите награди на биеналетата в Италия или Франция. Лъчезар Станчев бе за художниците най-благосклонният меценат, спомоществовател. С всичко и винаги Лъчезар Станчев се справяше с тиха мирна заповед, знаеше как да обърне и насочи вниманието, имаше голям опит и аристократичен такт.

Беше отдаден на работа, труд, дейност, творчески вълнения. Беше главен редактор на “Славейче” от 1956 до 1967 година. В тези 11 години бе вечно нащрек, на пост - кога ще излезе новият брой, какво става с вестничето “Весело Славейче”, ами как върви “Библиотека Славейче” и ... и в същото време издаде 22 книги стихове и проза. Неуморим, бурен дух, беше еднакво и писател, и общественик, началник и колега, съветник и приятел. Имаше смелостта да рискува, за да спаси някого, и не търсеше благодарност, поклони, отплата...

(Из в. Литературен форум, бр.12, 25. III. 1992 г.)
 
 

Вицът

... До есента на 1957 г. къщата ми в Княжево все си беше недоправена. Къща-виран, как се отглеждат деца и как да те търпи съпругата, от мене є дойде до гуша. В тая есен мои близки отишли при Христо Радевски - главен секретар на Съюза на писателите - и измолили да ме назначи някъде, защото загивам из тия пътища и безпътици. Той помолил Лъчезар Станчев да ме вреди някъде в току-що основаното списание “Славейче”. И Лъчезар Станчев ме назначи администратор. Не знаех за интервенцията на моите близки - получих писмо от Лъчезар Станчев, явих се и работата стана...

Следователят не прави много грешки, пише си правилно и грамотно. След това той ми даде да подпиша призовката за ареста. Гледам - не пише датата на действителния арест, а точно днешната дата. Не възразих. Отпосле ще разбера, че копие от призовката са изпратили в “Славейче” и Асен Кацарски ме водил на работа и предходните два месеца. Ех, големи кярове са тия мои арести! Отпосле ще науча, че милият Лъчезар Станчев е ходил в ЦК за помощ, но са му свили сърмите да не прави ходатайство, за да не пострада и той...

Скрих имената и адресите на много приятели, а изтъкнах Атанас Далчев, Александър Муратов, Радой Ралин и др. п. - за тях няма опасност. Разпитвали са само Далчев - отпосле ще ми каже, че са го държали три часа на една пейка преди разпита и той после казал, че от мене конспиратор не става и че съм весел човек...

(Из “С досието напред”, изд. БП, София, 1993.)
 

Пламен
Цонев

Ще си позволя да говоря за едни неща, които познавам отвътре, за работата в редакцията на “Славейче”, за атмосферата, която беше създадена, и за някои черни страни, които още повече контрастираха в светлината на Лъчезаровото сияние. Издадох една книга, която се наричаше “Правда и кривда”, и тази книга някак си стана повод да предопредели пътя ми. Тя привлече вниманието на Ангел Каралийчев, Радой Ралин, Ран Босилек и Лъчезар Станчев. Така нашите пътища се кръстосаха и започнахме да мечтаем за истинско ново детско списание, продължител на традициите на “Весела дружина” и “Детски свят” и множество други великолепни издания за деца, от които за жалост днес българските деца са лишени с изключение на възобновената “Детска радост”, където работят уважаваните майстори Георги Мишев и Борис Димовски. Художник на списанието беше художникът илюстратор, сега майсторът Любен Зидаров, който също така помогна за това благородно дело. Спомням си безсънните нощи и вълненията, когато обсъждахме облика, оформлението и дори наименованието. “Славейче” ни допадна, още повече че беше предназначено за най-малките чуруликащи наши български деца - сладкодумци и сладкопевци - славейчета. Е, за жалост, както винаги става в приказките, появиха се и гарвани на хоризонта, които нарушиха хора между редакторите и децата, но такива бяха времената. Лъчезар Станчев ми гласува голямо доверие, така се казваше по онова време. Не само ме назначи веднага, но и ми предостави творческа работа в подготовката на списанието и предимно в поезията и ме направи заместник-главен редактор. И понеже списанието изведнъж излетя като ракета-носител и поведе след себе си и библиотека “Славейче”, и вестник “Славейче”, завладя пазара с огромния си стохиляден тираж. Това явление по един неписан социалистически закон постепенно взе да предизвиква и завист, и злоба у някои хора. Така списанието ­ свръхмодерно, шарено, писано, финансово преуспяващо под вещото ръководство на неуморния Лъчезар Станчев ­ стана трън в очите на някои известни литературни другари. И атаките под една или друга форма не закъсняха, за да отровят живота ни. Тук и оттук нататък ще се говори много за творческата дейност на големия лирик и приказник Лъчезар Станчев. Но аз искам да изтъкна неговото голямо човешко сърце. Сърце, обзето наистина от любов към децата и чрез тях към всички хора. Той притежаваше едно духовно благородство, каквото рядко се срещаше в онова жестоко време или по-скоро съществуваше у малцина. Всеотдаен, винаги готов да откликне и да помогне, чувствителен към проблемите, болките и вълненията на хората, той не се щадеше в стремежа си да бъде там, където е необходим във всяко отношение, и морално, и материално. Всичко вършеше просто с една вродена детска чувствителност и заедно с това не отстъпваше и воюваше за всичко докрай. И това негово поведение, тази отзивчивост и коректност идеха отвътре не само защото беше френски възпитаник. Кипящ от енергия, той просто бе роден не за онова закостеняло време. В нашето време на коренни преобразования можем да намерим в негово лице своя предшественик и предвестител. Има какво да се поучим от него дори на толерантност и благородство на духа във всяко едно поприще и във всяка една сфера на действие. И в материалните дела, и в икономиката и политиката е насъщно необходимо чисто лице и честно сърце. И днес в жестоките кризисни дни, които преживяваме, триж по-повече. В онова време действаха други закони. И действаха с всякакви средства, позволени и непозволени, и най-вече иззад гърба. Затова съществуваха очи и уши. Спомнете си убийствената сатира на непримиримия Радой Ралин, и то в същите тия немилосърдни времена. Онези кратки десетина стиха, в които бяха кондензирани тъмните сили и методите на инквизиторите:
 

От всеки клон - микрофон.
От всеки балкон - микрофон.
Във всеки биберон - микрофон.
Под небосклона седем милиона микрофона.

Забележете и “във всеки биберон микрофон”. Онези, синовете на мрака, искаха да знаят всичко и навсякъде. Какво става и какво се говори и надничаха дори в сферите на детската литература. Търсеха, виждаха и намираха навсякъде врагове. Водещият класово-партиен подход трябваше да укрепва диктатурата на пролетариата. И затова те под път и над път намираха доброжелатели и усърдни поддръжници на властта. Наричаха ги информатори, а народът има само едно наименование за тях - доносник - издайник. На такива Левски удрял шамар, казвайки им “върви ме издай”. Един такъв издайник за нещастие попадна в нашата редакция. Няма да му кажа името ­ все пак има деца, да не се срамуват от него. В тяхно име ще премълча или както казва поетът:
 

И чието име не ще спомена
от страх своята песен да не оскверня.

Та този ревнител на народната власт си седеше на отсрещното бюро, получаваше си заплатата. Интересно беше това, че както забелязах, разбира се, не само аз, той непрекъснато пишеше приведен, не като Отца Паисия, на едни особено дълги листи като фермани, нещо като хартия, навита на руло. Може би от изрезки, но дълги, безкрайно дълги. Е, какво, аз мислех, че пише стихове, защото той пописваше, или някакви записки, но не от “Мъртвия дом”. И затуй не му обръщах много внимание. Кой можеше да подозира. Още повече той твърде усърдно се усмихваше, потупваше свойски по рамената и разказваше вицове малко мръсни, но изпробвани. Подобни на всичко онова, което, както много скоро с ужас разбрах, той бе избълвал, пронумеровал, прошнуровал и подписал, връчвайки го там, където трябва и комуто се е доверил и където са го поощрили и потупвали по същия начин по рамото. Така един ден неочаквано ние се появихме пред трибунал от всякакъв ранг началници в литературата...

Славейчетата на съд пред езуитите. Невероятно, но факт! Какво сме работили, как сме го работили, какво сме писали, как сме го писали, какво сме казвали и как сме го казвали? Тогава узнах, че и акцентът бил от изключителна важност, също като при актьорството, но нали ние бяхме писатели. И сега виждам зачервеното лице на изумения Лъчезар Станчев, опитвайки се да брани и списанието, и мен...

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.)
 
 

Богомил
Нонев

Лъчезар Станчев е много по-значителна фигура в нашата литература от това, което досега е очертано. Вярно, че той направи много в областта на детската литература, в изданията за деца, но той е автор на стихове, на много добри стихове в нашата поезия и поне нашето поколение го познаваше много добре, преди той да се хвърли в детската литература.

Градската тема или социалната тема беше развита у Лъчезар Станчев и под влияние на френската поезия може би, но не подражателно. Това, което във френската поезия след разгрома на фашизма се появи - Превер, Жорж Брасенс, - в известен смисъл Лъчезар написа на същите теми, с не по-малка поетична сила далеч-далеч преди тях. Неговото присъствие във Франция в едно трудно време, в навечерието на войната, се изразява в едно активно участие на нашата емиграция за популяризиране на България. Това е отбелязано в нашия печат на времето, ех, забравено, както и поезията на Лъчезар. Мисля, че към това трябва да се върнем. У него имаше една изострена социална чувствителност, една доброта и еднатрадиция, наследена от семейството, споделяна и от брат му Емил Коралов. Те търсеха да разберат времето, в което живеят. Какво представлява фашизмът, какви поражения нанесе, преди да дойдат други явления, не особено приятни в нашия живот.

Лъчезар Станчев взимаше живо участие в работата на ПЕН-клуба и извърши огромна, много полезна работа.

Ние наистина почнахме да забравяме добрите поети, просто ги забравихме, просто не ни трябват. А те трябват в една национална литература поради обстоятелството, че носят у себе си една душевност, една красота, един хуманизъм...

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”,

27. III. 1997 г.)

Елена
Огнянова

Бях записвала разговори и срещи с писатели. Борис Делчев ме уверяваше, че един ден тези разговори ще бъдат свидетелство за времето, в което живеем, характеристика на хората, с които разговарям. След смъртта на Емил Коралов се заех да направя една споменна книга. Решихме с децата на Коралов, Любомир и Емилия, че на всяка цена тази книга трябва да излезе под редакцията на Лъчезар Станчев. Отидохме при него, срещнахме се, приказвахме, припомняхме си, кой би могъл да напише за Емил Коралов, който да допълни някои пропуснати моменти в предадените спомени. Оставих ръкописа на проектираната книга на Станчев. След това се видяхме с него и му казах, че съм получила още два ръкописа по 40 страници и авторите много словоохотливо разказват за целия род Станчев, как е било, що е било, тоя чул, тоя преразказал, оня казал... И Лъчезар Станчев ми каза: “Елена, само автентичния спомен, а преразказите какво са чули от други хора, нека да си пишат в собствените си биографии...”

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.)
 

Бойко
Ламбовски

...Аз познавах Лъчезар Станчев слабо. Но за да бъда тук тази вечер се дължи пак на това, че този спомен ми е важен и ще го споделя с вас. Той е свързан с работа, с работа върху един том с поезия “Избрани стихотворения” от Виктор Юго. Аз бях един от преводачите на този том. Бях съвсем още млад. Покани ме Лъчезар Станчев да преведа определен брой стихове. Ще си призная, че аз не го познавах, имах други кумири в поезията. Така, бях чувал за него, истина е, че покрай това име не се шумеше. Той не беше нито от литературните началници, нито от най-провокиращите внимание наши писатели. И подходих към тази си работа с известна доза самонадеяност, тоест знаейки френски, аз реших, че ще се справя лесно. Аз наистина се справих, но не лесно. Трябва да кажа, че Лъчезар Станчев ме научи на това що е цезура, въпреки че аз теоретично бях учил що е цезура, как се слага в стиха. За това как се римува и кои гласни най си подхождат. Затова че “е” и “и” е добре, когато завършват на женска и мъжка рима, но “о” и “и” не върви толкова. И аз се изпълних в процеса на нашата работа сголямо уважение към Лъчезар Станчев и към този му висок професионализъм в работата към словото, който съм срещал у малцина български писатели. А още се изпълних и с уважение за неговото добре развито чувство за такт, защото той много внимателно и в същотовреме настойчиво се стремеше този продукт да бъде висококачествен. Ако всички в България му приличаха, ние нямаше да сме на това дередже, ако му приличаха и политиците, ако му приличаха и другите в своята работа.

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.)