Студентски   п о е т и ч н о: Радой.Ралин, Йоана Буковска - първи афиш, Любен Зидаров, Йордан Вълчев, Климент Цачев - снимка, Пламен Цонев, Богомил Нонев, Елена Огнянова, Бойко.Ламбовски, Андрей Германов - шарж
 

Б и в а л и ц и от Ели

Бивалици във вестник "Стършел" - на гръба на корицата
1939 - френският ПЕН-клуб прави най-голямото представяне на културата на България в ХХ век
Парижкият роман на Лъчезар,    "Отличие за името и малко топлинка за кесията"
Елин Пелин кумува на Лъчезар,     Елин Пелин кръщава сина на Лъчезар
Писмо от Елин Пелин до Лъчезар
Пие ли Карем мътеница,   Писмо до Лъчезар от Морис Карем
Първи стих на Геров, "частник" със Змея и в "Славейче",  Македония в песни и усмивка
    "Музата"  от Руми,    "Белотата"  от Владко
Именен показалец

А н т о л о г и я

ЗЕМЯ ПОД СЛЪНЦЕ   ( Първа награда за поезия, 1939 г.)
Раздяла, Този залез..., Ти се връщаш..., Един до друг..., Сбогом..., На път, Канал Гранде, При рибарите, Симплонският тунел \
Париж под слънце   Вечер, Самота, Дъжд - ръкопис, Сняг, Версай, Студенина, Отблясъци, В Ардените, Лондон, В Хайд парк, Ламанш, Завръщане, Славянка, Лом, Война, У дома, Вяра, Среща, Няма вече, Родно село, Мир \
БЕЗШУМНИ ДНИ - 1930, Капка, На един приятел, При гроба на брат ми, Гост, Пречупен клон, Жажда, Любов, Раздяла, Щурец \
ПРОЛЕТ НА БУЛЕВАРДА - 1933, Отлив, На В., Вечер, Покой, Къща, Шега, Чук \
ХОРА ПО СТРЕХИТЕ -1934, Дзифт, Дете
ПРОБИВ - 1948, Любов \
МИГОВЕ И ВЕЧНОСТ - 1965, Славеят \
ВЛЮБЕНИ БУЛЕВАРДИ - 1993, Песен от шлепа \
Н е п е ч а т а н и   с т и х о в е, Цвете, Завещание \
З а   м а л к и т е, Хитруша, Гатанка, Лудориите на Бежко, Книжката на Дядо Мраз (въртележка), Малкият турист - ръкопис
П р е в о д и
Песен за Роланд, Никола Боало, Жан-Батист Молиер, \
Виктор Юго, Алфред дьо Мюсе, Артюр Рембо, Мадам дьо Ноай, \
Пол Елюар, Автограф от Елюар, Луи Арагон, Емил Верхарен, Морис Карем, Ален Боске, Ана Бландиана \

1939 - френският ПЕН-клуб прави най-голямото представяне на културата на България в ХХ век

 
Из жълтоесенната Витоша се кандилкахме с Лъчезаровата кола. Горе, зашеметени от безкрая, Атанас и Сийка Далчеви ни предумаха от тях да бъде обядът. На връщане, тъкмо се разположихме на терасата в нашата драгалевска градина и се зададе съседът Борис Делчев. Поздравява и отдалече се провиква: “Лъчезаре, мисля за твоя архив. Нося вестник отпреди Войната, в който те има поне десет пъти.” Поканихме го да поседне при нас пред тъмнозеления смърч. Вкусвайки от миражния изглед към града и от моите македонски курабийки, Борис извади копие на вестник “Заря” от 8 юли 1939 година и зачете статия от неподписан автор:

“ПАРИЖ, ЮНИ 1939 г. Българското културно-просветно д-во “Амикал Бюлгар” устрои на 14 май в своя салон литературно четене.”[...] “Г-н Борис Делчев прочете извънредно интересна беседа върху “Героика в масовата литература”.

На това място Борис спря и разлютен каза, че в действителност заглавието е “Литература на масовата героика”. Лъчезар шеговито го успокои, че грешката е малка - защото е могло да пише - “Героиката - мезе на литературните маси”. Борис възприе закачливата интонация и продължи:

“Г-н Лъчезар Станчев прочете две нови стихотворения, едното от които “Гребци във Венеция”, посрещнати с големи аплодисменти от аудиторията.”[...] “Г-н Кр. Мирски прочете една оригинална статия (есе) от Илия Бешков - “Мисли за Ботева”.[...] “ Тая първа инициатива на д-вото “Амикал Бюлгар” се посрещна с голяма симпатия и интерес от българската колония в Париж.”

Преди заминаването за Франция през 1937-а със стипендия от Алианс франсез - директор Жорж Ато, с Лъчезар бяхме в една романско-филологическа студентска компания. Той, 28-годишен, току-що приет за член на СБП, ми довери, че е склонил Кръстьо Станчев, който не му беше роднина, да го покани за парижки кореспондент на вестник “Заря”. По-късно се разчу, че кореспондентската “сезам” карта е предизвикала тук и там “благородна радост” заради възможността да се прониква в културните потайности. Сега си припомняхме как и други са съхранили духа на времето, често и в неподписани дописки. Борис, обрадван от възможността да си върне за шегите, продължи: “Чуйте как някои са се наредили до Ботева”:

“БОТЕВ ЛИСТ В ПАРИЖ. На 24 май излезе от печат специалният Ботев лист, издание на д-во “Амикал Бюлгар”, Студентското д-во и Кръга на интелектуалците.”[...] “Освен уводната статия, посветена на Ботев, първата страница съдържа и едно есе от Илия Бешков”.[...] “Листът съдържа стихове от Л. Станчев, Ив. Вельов и А. Вълчанов.”[...]

Изглежда, духовният прилив от край Перловската река се спускаше в Сена, та българското от тия години избликваше в Париж. Така става и с честването на Н. Райнов, защото в София не е могло да се състои:

“ЮБИЛЕЙНО ЧЕСТВАНЕ НА ПИСАТЕЛЯ НИКОЛАЙ РАЙНОВ. Кръга на българските интелектуалци в Париж устрои на 26 май тържествено юбилейно чествуване на писателя Н. Райнов.”[...] “Три беседи бяха изнесени. Първата бе посветена на творчеството на писателя. Говори г-н Лъчезар Станчев, с възторжени думи той обрисува широката творческа дейност на писателя, като се спря по-основно на историческите му творения и особено на романа “Между пустинята и живота”.[...] “Г-н А. Вълчанов даде анализ на художественото творчество на Н. Райнов.”[...] “Бяха прочетени няколко откъслеци от творенията на писателя от г.г. С. Сърчаджиев и Кр. Мирски. Тържеството беше председателствувано от г. Боян Дановски.”[...] “Телеграма до юбиляра бе подписана от името на кръга на българските интелектуалци от Н. Балкански, А. Вълчанов и Б. Дановски.”

От висотата на своето по-старо парижко житие и четиригодишна рождена преднина Атанас се намеси със своето съмнение: “Спасението от забрава дали от празници се ражда?” За да бъдем в унисон, вкупом зажалихме неговия делник без сняг - “бял и лъчезарен”, в “този черен като въглен град” - Париж и без “любовница, нито познат”.

Накрая, Лъчезар ни разказа, че в онези години писането на кореспонденции често е било “на коляно” във времето на междучасията в Училището за живи източни езици. Там младият лектор е премного зает с преподавателска работа под покровителството на многозаслужилия за България проф. Леон Болийо, но не забравял задължението към вестника. Затова, когато френският ПЕН-клуб прави български празник в Париж, дописката веднага хвръква към София.

Неусетно вечерният полъх край тъмнозеления смърч беше разместил десетилетия и се възвиси пред нас културното дело на вестник “Заря”.

(Из в. “Литературен форум”, бр. 22, 18. VI. 1996 г.)
 
 

Журналистическата карта като кореспондент на в. “Заря” в Париж, 1938 г.

Парижкият роман на Лъчезар

 

Коя си, аз не ща да знам
и двама нека сме без спомен.
Нали сме в този град огромен,
нали сме тук при Нотър Дам?

(“Среща”)

Над Европа се стелеше вражда, когато през 1939 година Лъчезар се завърна окончателно от специализацията и лекторството в университета на Париж. Донесъл беше нови стихове. Оформи се четвъртата поред сбирка - “Земя под слънце”. Заглавие твърде предизвикателно за времето на надвиснала световна война. По това време издател на престижна поезия беше Иван Коюмджиев. За това издателство кандидатстваха много поети, спомням си, двадесетгодишните Александър Геров и Веселин Ханчев и други от по-младите, но Коюмджиев с нюх на издател избра новите стихове на тридесетгодишния Лъчезар и, изглежда, не сгреши. Книгата веднага направи впечатление и спечели годишната награда за поезия. Още тогава ми се струваше, че тези стихове могат да бъдат най-добре усетени чрез нагласа за възприемане на роман. Защото сбирката е поетичен дневник на бурни години от живота на български младеж, попаднал почти сам сред водовъртежа на европейската култура. Художникът Преслав Кършовски откри лицето на книгата чрез една наистина земно-слънчева корица. В архива се е запазил договорът за издание, написан ръкописно от Лъчезар на кариран лист:

“В потвърждение на устния ни разговор, съобщавам Ви, че съм съгласен да издадете стихосбирката ми “Земя под слънце” в 1500 екз. и двеста луксозни. Хонорарът в размер на три хиляди лева ще си удържа от откупуванията на книгата...”

Отдолу Иван Коюмджиев е добавил:

“Съгласен с горните условия.” - и следва подпис.

После се доиздадоха още бройки, но вече с допълнителна лента върху корицата, на която пишеше, че книгата е “Получила първа награда за стихотворения за 1939 г.”. Появиха се множество отзиви и имаше традиционни критици, от които интересно се прояви Георги Цанев. В списание “Изкуство и критика” (кн.10, 1939, Г.Ц., “Страници от миналото”, БП, 1983, с. 379) той беше объркал и написал, че награденият за проза Ангел Каралийчев се награждава за стихосбирката “Земя под слънце” и въобще беше изпуснал името на наградения поет. После критикът в същото списание (кн.1, 1940) написа статия за “Земя под слънце”, където не беше спестил острите си преценки:

Каква безпомощност има например в тия две строфи, които целят да ни внушат чувството му за самота:

Пак връщам се на Сен Мишел,
не срещам никъде познат.
Не чувствуваш, че съм дошел,
огромен, безразличен град!

Да спра, да тръгна, да крещя,
на тебе ти е все едно,
и мойте стъпки ден и нощ
не врязват в твойта плът следа!

(“Самота”)

Комичното впечатление от това обръщение към Париж, който не искал и да знае, че го е посетил един наш поет, очевидно не смущава автора. Безсилието на тия девет строфи, които напразно се мъчат да предадат някакво чувство на отчужденост, става особено явно, когато те се сравнят с стихотворението на Ат. Далчев “На заминаване”, което се състои от четири реда, но изразява така неотразимо и поетично същото чувство:

Зарад какво да жаля? Нямах
любовница, нито познат:
вървях и свалях шапка само
на ветровете в тоя град.

Може би е интересно да се добави, че Лъчезар по повод на тази бележка казваше, че е доволен от цитирането на точно тези строфи, макар със знак минус, а за себе си се радваше на намерените рими “крещя-едно-нощ-следа” и особено от сгъстеното време в нецитирания куплет:

В музея неподвижност свята.
Без мен Стрелецът на Бурдел
ще пусне подир миг стрелата
към крайната човешка цел.

Тогава може би си мислех, че знам, и никога не попитах коя е “крайната човешка цел”...

Разбира се, критикът е имал и други оценки, като тази от 1939 година, непубликувана на български, а само на сърбохърватски (Г. Цанев, “Страници от миналото”, БП, 1983,

с. 258). Там той подрежда Лъчезар в интересна категория сред имената на признатите от него десетина съвременни поети:

“От представителите на левичарската революционна поезия, наследници на Смирненски, които се стремяха да съединят експанзивност и активизъм с художествено убеждение, трябва да споменем Христо Радевски и Лъчезар Станчев.”

Под прожекторите на литературната сцена от това време проблясваха шпаги, но зад кулисите и в живота участниците и особено Лъчезар изобщо не се вживяваха в злост. Може би затова синът на критика Румен (сега академик - биолог) при Лъчезар потърси насърчение за свои стихове.

Тази оценка, която свързва Лъчезар с поезията на Смирненски, навярно се е получила в резултат на публикуваната през 1936 година по младежки бунтарска стихосбирка “Хора по стрехите”, възприемана от съвременниците като левичарска. Очевидно още от това време Христо Радевски се отнасяше към Лъчезар с уважение, но не си спомням да е бил сред гостите на нашия дом. Запазил се е един по-късен симпатичен поздрав в стихове:

Аз не вярвам, Лъчезаре,
че си на осемдесет.
Възрастта и тя зер дар е.
Плюс това си и поет,
музата не ти изменя,
още бодро пее тя.
Значи жилав ти е гена
и поддържа младостта.
Дръж се, че напред те чака
не един родилен ден.
Тъй ще минеш ти стотака
здрав, щастлив и вдъхновен.
Нека в пътя ти е чисто -
та нали си Лъчезар?
Туй ти пожелава Христо -
твой приятел и другар.

“Отличие за иметои малко топлинка за ... кесията”

По “Царя” свежо студентско любопитство ни води към ъгъла с улица “Раковски” и сладкарница “Сурович”, където е книжарницата. На витрината е нагласена седмичната новост - този път “Хора по стрехите” - издание на “Светлоструй”, с корица от Б. Ангелушев, заедно с много голяма снимка на поета. Лъчезар, раздвоен от задоволство и усмивка, обещава да ни подари от стоте авторски екземпляра. Вече е ясно защо напоследък все нямаше време и се оправдаваше с работата във вестник “Весела дружина”.

Отминаваме градинката пред Военния клуб и потъваме в насрещния аперитив. Сдобиваме се с кренвирш, руска салата, хлебче-коронка и коняк Медицинал или лимонада. От едната ми страна е седнал Наско - Атанас Драгиев, бъдещ университетски преподавател, а засега най-дълбоко нагазилият в тресавището на науката от всички нас. Той изважда от чантата “Критика на новата българска лирика”, овехтяла от четене. Виждам, че книгата е с автограф от автора: “На приятеля за спомен, София, 5.I.1934, Милко Ралчев.” Философът Наско бърза да разгорещи разговора, като подхвърля, че “съвсем прав е Ралчев”, и прочита от книгата:

“Достатъчно е един поет да вложи социално съдържание в поезията си, за да бъде признат за истински изразител на времето и на народа си. [...] Събитията, които преживява това общество, са го накарали да търси ефекта, да се възхищава от агитацията, да предпочита глупавото и безличното пред дълбокото и сложното.” И че на тази тенденция - “първата и най-голяма жертва е поетесата Багряна”.

Лъчезар, съвсем наскоро канен да участва в литературна вечер заедно с Багряна, се чувства задължен да защитава, но както обича, направо като рецитира “Унес”:

Говори, говори, говори -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

И накрая:

Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!

За разгорещени страсти около поезията с удоволствие четем във вестниците от време на време. Петко Росен е намерил място за жесток годишен коментар във в.“Зора” (1936):

“... Емануил-Димитровите - “Есенни пламъци”, като всичко есенно, са твърде носталгични, за да ни възпламенят; приблизително в такъв тон е и “Златно и синьо” на Ив. Мирчев. [...] Такъв отглас са и поетическите наивности на моя кръщелник Минко Неволин.[...] Младото и бодрото ще усетите в “Хора по стрехите” (какво смахнато заглавие! Един мъдрец бе казал, че заглавието е огледалото на книгата).[...] Ако не раздавах само похвали, тазгодишната награда бих дал за тази сбирка - по-хубава няма. В поезиите на Дим. Гундов - “След дъжд” (след дъжд никнат всякакви гъбички), има тук-там добре подхванати и сърдечно усетени мотиви.[...] Стефан- Станчевият “Моряк” поетизира от брега на морето и затова възторзите му са неизмеримо по-силни в сравнение с изживяното.”

За нас най-привлекателни са темите със зли противопоставяния. Затова чакаме с нетърпение Петър Динеков да се надигне от стола и с жар на критик да напява своя мотив, че “най-същественото за днешното време е откъсването на новите поети от символизма”.

Когато се усмихва дъното на чашите, всичко затихва, дори безспирните студентски разговори. Отвън ни пресреща трезвен софийският хлад. Настава вечер - време за изпращане на дамите - понякога с насока към венчило.

Литературните награди вдигат тиража, грабват вниманието, обаче само политическите и спортните събития са отразени без грешка. Вестниците като “Зора” от 1939-а бързат да информират, но с литературните информации явно се занимават случайни репортери по съвместителство:

“Комисията по провеждане на анонимния литературен конкурс при Съюза на българските писатели на името на “Лидия и Иван Шишманови” в състав: г.г. Никола Атанасов, Стоян Загорчинов и Александър Филипов, е наградила с по 2500 лв. следните произведения: “Кавалерите свирят”, стихотворения от Магда Петканова, “Париж под слънце”, стихотворения от Лъчезар Станчев, и драмата “Гост” от Георги Караиванов.”

Тук малкият пропуск е, че не “кавалерите”, a “кавалите свирят”.

Най-голямо събитие е да четем коментари от важни критици. Йордан Бадев под заглавие “Щастливците от 1939 година” пише за годишните литературните награди: “Скъп новогодишен дар, високо отличие за името и малко топлинка за... кесията.” Кои са били съдници в разпределението на наградите, не се писа и тогава не знаехме.

Но изглежда, че и добрите дела не остават неразкрити.

След доста време в началото на четиридесетте години, една ледена зимна привечер, бяхме на гости у кумовете, семейство Елин Пелинови, на улица “Журналист”. Пристигна приятелят на домакина, професор Александър Балабанов, оплака се от хлъзгавицата и още от вратата попита дали имат пясък вкъщи, защото му се е свършил пясъкът и в двата джоба, и на връщане няма да има с какво да ръси пред себе си по заледените тротоари. По нашите младежки усмихнати лица личеше, че се чудим не може ли да се стъпва на същите места, където вече е поръсено. Сякаш усетил нашите мисли, Балабанов каза: “В тъмното видими са само златните песъчинки, но те са толкова малко, почти както в поезията. Лъчезаре, ти сигурно не знаеш, че ние с Пелинко бяхме в комисията по отсяване на литературните награди от 1939-а”. Елин Пелин побърза да отклони разговора на тази тема, като се затюхка, че може би вкъщи нямат пясък. Тогава Лъчезар предложи като по-млад да слезе в мазето и да гребне от пясъка, в който е заровен празът за зимнина. Кумата Стефанка ми довери, че е много изненадана и зарадвана за мене от това, че поетът знае как се прави зимнина в пясък.

Незабравимо остана впечатлението от желанието на Елин Пелин за запазване от откриване на тайнството на журито, за да остане магията и удоволствието от наградата.

(Из в. “Литературен форум”, бр. 43, 20. XII. 1996 г.)
 

Елин Пелин кумува на Лъчезар

Най-хубавите студентки - филоложките, бяхме кацнали на припек до лъвчето в двора пред Университетската библиотека и неудържимо бъбрехме. Неочаквано ме приближи Ана - дъщерята на художника Никола Маринов, разперила вестник “Литературен глас”, и ми довери съвсем тихо: “Ели, твоят Лъчезар ти е посветил цял цикъл стихотворения във вестника.” Исках аз да прочета, но тя не ми дава вестника и чете пред всички на висок глас:
 

    ТОЗИ ЗАЛЕЗ портокален, чист,
    ще намеря ли и там, в Париж,
    или в дим ще бъде той опушен?
    И дали, в градина нейде сгушен,
    ще усещам в топъл слънчев ден,
    както днеска, че седиш до мен?

    Светлините на града пред нас
    и в Париж ли близки ще блестят?
    И дали и там и скръб, и жажда
    ще пробужда в дух и плът
    влак далечен със тревожен глас?

    Топла пръст, трева уханна, мека
    в някой кът дали и там ще има?
    Кой ще бди над мен при самотата?
    Кой духа ми вечер ще приспива?
    Със каква ръка в Париж, любима,
    бих сменил ръката ти, която
    кротко в моята сега почива?
 

Бях и изненадана, и утешена, че, макар изоставена, не съм забравена от Лъчезар. В края на 30-те години в същия вестник, издаван от Д.Б.Митов, за първи път четох за Елин Пелин. Там имаше снимки на семейството на писателя, и с приятели, и от лов с Царя. Отразени бяха съветите, които младият автор получил при подредбата на първата си книга, за което поетът Кирил Христов скромно пише: “Разправих му, че французите, за да разберат стилните качества на някой нов писател, най-напред се хвърлят да изследват епитетите: ако са нови, свежи - добър е... Важното бе, че Пелинко узна от мене работи, които напусналият гимназията от пети клас момък не бе чувал още от никого и които по-късно използва...”

Между вестници и писма минаха няколко семестъра, докато Лъчезар се върна от Париж след специализацията в Сорбоната (Университета) и като асистент на многозаслужилия за България професор Леон Болийо.

Дойде време за годишните литературни награди и под заглавие “Щастливците от 1939 година” в официоза, вестник “Зора”, критикът Йордан Бадев писа: “Гологлавият и все още буен и енергичен във всекидневния живот доайен на българските поети - Кирил Христов, който през изтеклата година преповтори, за радост на всички творци на поезия у нас, най-хубавите си пeсни - “Химн на Зората” - получава награда за драмата си “Майстор и дявол”... Белязана е с отличие тази година и г-жа Фани Попова-Мутафова за историческия є роман “Боянският майстор”... Достойна и заслужена е наградата и за пътеписите на Ангел Каралийчев, онасловени “Земята на българите”... И най-после един нов лауреат - младият поет Лъчезар Станчев за сбирката му “Земя под слънце”, в която в изящни и различни от Каралийчевите звукови хармонии трепти патетично същата обич към майката родна земя...”

Окрилен от наградата, Лъчезар ме зарадва с идеята да се сгодим. В нежната пролет на 1941 година се решихме на сватба. Лъчезар дойде да ме вземе от Луковит, където след завършване на романска филология се опитвах да бъда най-хубавата млада преподавателка в гимназията. Веднага се запътихме към София. Вечерта пристигнахме и присветвайки с фенерчета, се лутахме дълго по затъмнените от войната улици. Най-после попаднахме на булевард “Адолф Хитлер” в апартамента на брата на Лъчезар, писателя Емил Коралов, и съпругата му Милка Петрова, също авторка на романи. Лъчезар желаеше да поканим писател за кум и ни разказа за първата си щастлива среща с редактора Елин Пелин, който харесва и отпечатва в списание “Светулка” през 1925 година първата Лъчезарова приказка в стихове. Емил, Милка и Лъчезар още от 1933 година, когато бяха основали вестник “Весела дружина”, издаван до 1947 година, си споделяха и обсъждаха заедно. В този вестник Лъчезар беше одобрил за печат първи творби на Александър Геров, Вутимски и много от най-младите поети. Емил, като по-стар с две години, енергично насърчи Лъчезар да вземе телефона и да поиска среща. Сполука ли ни гонеше, пръст на съдбата ли беше, но веднага на телефона се обади Елин Пелин и срещата се уговори за следващия ден в Американската сладкарница на ъгъла на улица “Раковски” и улица “Граф Игнатиев”.

После Лъчезар разказа: “Така се бях разбързал, че почти подминах сладкарницата. С пристигането си Елин Пелин излеко отклони опита ми да почерпя. Когато разбра каква е молбата ми, той ме премери с един поглед и докато по лицето му пробягна усмивка, запита хубава ли е госпожицата. Не успях да не призная, че ми е взет умът и той се съгласи да кумува. Тогава вече бъдещият кум сподели, че веднъж е бил кум, но младоженците се разделили и ме попита дали не съм суеверен. Изглежда, че бях убеден, че не съм, защото си помислих, че може би това е форма на поучение. Накрая на разговора Елин Пелин поиска да се запознае и с бъдещата булка и ни покани на гости в дома си.”

В уречения час с Лъчезар се изкачихме до китния Лозенец. Прекрачихме прага на нова бяла къща сред омайна градина на улица “Журналист” номер 12. Посрещнаха ни сърдечно - бъдещият кум, прекрасната му съпруга Стефанка и двете им весели деца. Очаровахме се от топлата атмосфера в семейството и стилната наредба на дома с голяма библиотека и украса с ловни трофеи.

До този момент за мен Елин Пелин беше любим автор на самобитни разкази с пъстроцветна поетичност, а сега трябваше да го възприема като кум. Припомних си забавния спомен на професор Александър Балабанов за Петербург от 1913 година, когато двамата с Елин Пелин, от брега на Нева пели като избягали “от лудница” “... и гледахме втренчено в нещо голямо във водата, близо до брега, така не съвсем на плиткото, нещо голямо черно, мазно, нещо като кит...” и дори го замервали с камъни: “Чакаме да се дигне китът.” Но китът не помръдвал. Накрая разбрали, че това е един огладен и омазнен от векове огромен камък. Питах се дали е случайност, че Лъчезар също има влечение да търси първична сила в “Камък”:

Огромен камък, с тебе съм играл
като дете, та с радост днес те срещам,
приятелю, и в теб е мъртво нещо -
обрасъл в мъх, изглеждаш остарял.

...

Но днес съм друг и ти си друг. И двама
стареем тук, от дъжд и вятър брулени,
как можех аз да устоя на бурите,
щом ти си победен, гранитен камък!

Но ти си пак спокоен в тоя час,
а мойта кръв е все така гореща,
защо не мога като теб и аз
годините спокойно да посрещам?

1929 г.
 

Ведрата сутрин на неделята - 20 юли 1941 година - започна с обличане на булката, по предложение на кумата Стефанка, в тяхната къща. От суматохата се възползваха девойките, за да си напишат имената върху моята обувка и така да си осигурят скорошно омъжване.

За венчавката ни прие вековният свод на църквата “Света София”. Заради съобщението във вестниците придойдоха много приятели и близки, дори от Охрид. До църквата ни отнесе лъскав автомобил. В трепкаща светлина на свещи, с мирис на църковни благовония, се лееше разкошът на свещенодействието. Кумът и кумата, в официални облекла, закичени с бели цветчета, стояха до нас и с усмивка ни напътстваха. В булчинския букет трептяха най-нежните бели гладиоли, поръчани в царската градина на двореца Врана. Момченца припкаха след мен, държейки дългия ми шлейф. Струваше ми се, че не стъпвам по земята с ефирната бяла копринена рокля с було и венче от цветя... Дългите бели сватбени свещи осветяват нашите сватбени корони, искрят и се стопяват... На излизане от портите на църквата ни обграждат радостните шапки на дамите. Отвсякъде ни обсипват бонбони, цветчета вратика, жито и много снимки за спомен...

Сватбеният обед ни събра в салона на нова жълта къща на улица “Камчия” номер 2, у сестрата на Лъчезар - Райна, съпруга на известния доктор Цанко Иванов. В средата на масата кумът е достолепен в строгия черен костюм и разпален в диалога с охридския комита, баща ми, историка Владимир Якимов Бояджиев.

В незабравим миг кумът Елин Пелин осветява пътя ни към щастие с живи пъстри думи, изпълнени със сърдечно доброжелание. Оставям се на вихъра и Лъчезар ме носи на ръце... Кумовете ни подаряват голям сервиз за хранене от фин баварски порцелан. Младоженците даряваме кумовете с копринена нощница и пижама...

Закриляни от вечерта, в лятната прохлада на затъмнената софийска гара, младоженците, с по един куфар, се качваме в дългия влак на сватбеното пътешествие. Под светлината на фенерче, в ритъма на колелата, Лъчезар пише на коляно:

С какво сме свързани от тоя ден
един към друг загубени в полята?
Вън бляска Искър. Ти си тук до мен
и лъха топъл скитнически вятър.

Къде те водя? Нямам нийде кът!
Кога съм имал нейде нещо свое?
Вън колелата пеят ни: На път!
Тревожен път в живота неспокоен!

Скоро ставам издателка на частна библиотека “Незабравки” и с моя редактор Лъчезар Станчев издаваме първа книга - “Приказки за Бобо” от Елин Пелин.

(Из в. “Литературен форум”, бр. 1, 19. I. 1998 г.)
 
 

Елин Пелин кръщава сина на Лъчезар

От приютилия ни затулен под снеговете град Луковит младият баща, Лъчезар, побърза да разпръсне новината, че имаме син от 10 януари. След самолетната англо-американска бомбардировка на същия ден от 1944 година софиянците бяха изоставили столицата. Въпреки световния въртоп доблестните пощенски служители функционираха и ни ощастливи писмото на нашия кум Елин Пелин:

“Господин Лъчезар Станчев

ул. “Хр.Ботев” 5, гр.

Луковит

Самоков, Краварника, 8.III.44 г.

Драги Станчев,

Твоето писмо ме зарадва с известието, че си имате момченце. Нека ви е честито, дай Боже да расте живо и здраво.

Ние пострадахме доста тежко от бомбардировките. Нашата къща е доста разнебитена. Наблизо около нея паднаха десетина бомби и тя е съвсем необитаема. Дойдох в Самоков и се настанихме с цялото семейство у един добър приятел в държавния Краварник.

За кръщаване на малкия едва ли бихме могли скоро да дойдем. Мъчно много е пътуването. Ако можеш да отложиш работата за по-добри времена, ще бъде добре. Моя Боби кръстихме, като беше на 4 години. Ако пък не желаеш да го гледаш некръстен, може пък някой да го кръсти от мое име. Това си е вече ваша работа.

Нашите са много добре. Честитяват ви всички наследника с най-хубави пожелания за него и за семейството ви. Поздрав от сърце от жената, от Елчето, от Боби и от мене на тебе, на госпожата и на малкия.

Ваш Елин Пелин.”

След войната софиянците побързахме отново да се загнездим в любимия град. На слънчевия ден, 12 август 1945 година, поканихме кумовете семейство Елин Пелин за кръщаване на сина ни. Живеехме на партера в двуетажна къща в алпийски стил на улица “Марин Дринов”, номер 27. Срещу нас, на номер 28, живееше професор Александър Балабанов. Лъчезар се беше сближил с него, когато през 1941 година професорът сътвори предговор на антологията “Македония в песни” (подредена от Л. Станчев и Р. Мутафчиев, издателство “Чипев”). Голямата антология включваше родолюбивата поезия от К. Миладинов и Вазов до Ел. Багряна и Н. Йонков (Вапцаров). Сега България пак беше загубила Македония и моите родители, както много други българи от Македония, отново се изселваха от Охрид. Нашият малък апартамент имаше еркерен хол, където се насъбраха гостите. Настанихме кумът Елин Пелин и кумата Стефанка в средата на масата. Завладя ни вечната македонска тема. Лъчезар се разпали и рецитира “Черното знаме” на Вазов:

Македонио, родино мила!
Люлко на гиганти и на слава,
Бездно, що надежда не огрява,
Бездно страшна на сълзи, теглила!

В предговора на антологията Ал. Балабанов беше “доказал”, че това е “най-хубавото българско стихотворение”. Професорът беше приятел на Елин Пелин и Лъчезар много искаше да го покани на кръщенето, но не успял да го намери.

Македонските страсти затихнаха точно в пет часа, когато пристигна отецът от църквата “Света София” заедно с едно момче помощник, което носеше купела. Малко преди да започне церемонията, Елин Пелин каза:

- Лъчезаре, не е за мен да повтарям след попа. Затова Стефанка ще повтаря.

След време си мислех, че в тези смутни времена, когато новата власт недолюбваше църквата, полезна беше всяка предпазливост и естествено кръщенето вкъщи.

Съблякохме синчето до голо. Отецът го натопи в купела. Много се вълнувах малкото да не се разреве, но то, насърчено от общото внимание, прие с усмивка и явно удоволствие участието на голото си коремче в ритуала. Дойде ред на специалната торта, поръчана в сладкарница “Савоя”, на площада зад “Кончето”. Понечих да поднеса тортата и очевидно щях да сгреша. Но кумата Стефанка бдеше здраво в ролята си на кръстница, грижеше се за младата булка и ме напътстваше:

- Ели, първо поднеси на отеца.

Елин Пелин и Стефанка дариха кръщелника Владимир със златно кръстче и дрешки.

В този незабравим щастлив час чувствах, че всички, и кръстникът и кръстницата, и ние сме озарени от светлината, за която Лъчезар мечтае в стихотворението “Раздяла”:

...

Аз заминавам, тръгвам скоро сам
и ти сама оставаш тук, любима.
Дали ще се завърна и дали
ще можем някога да бъдем трима

в такава нощ, когато дъжд ръми
и ласката на мъничка ръка
да пръска светлина по моя път?

Светът какво е, без да се обича?
В широкото поле ръми дъждът
и по лицето ми студен се стича.

(Из сп. “Пламък”, бр. 5, 1997.)
 
 

Пие ли Карем* мътеница

“Ориент-експресът” на Морис Карем и съпругата му намери софийската гара в есента на 1967 година. Размяната на най-учтиви приветствия на френски се успокои, когато госпожа Каприн прегърна цветята заедно с Лъчезар Станчев, в ролята на български приятел на Морис. Лъчезар не можеше да си представи да не се заеме с удоволствието по уреждане на престоя и с тясната си кола понесе гостите към частната квартира, наета като за поет с доходи от поезия. Отметнал голямата баска барета, Морис се подсети, че в последния момент е резервирал стая в хотел “Плиска”. Можем само да си представяме как госпожа Каприн е приела хотелската стая и неспирно отцеждащата се вода в банята.

Бяха минали години от времето, когато Лъчезар се докосна до френскоезичната белгийско-фламандска поезия на Емил Верхарн (според транскрипцията на Гео Милев) и като перфекционист във фонетиката (след много консултации и с благословията на Морис) добави едно “e” към фамилията, за да се появят на български “Стихии” на ВерхарЕн. Поезията на Верхарен даде на Лъчезар ключ към “млада Белгия” и “Бялата къща” на Морис Карем. Парижкият спомен от 30-те години търсеше поводи за поетична взаимност, заради доста затворените наши литературни страсти и най-вече - широкият свят да не пропусне да усети българска поезия. Този път успехът на начинанието дойде с подготовката за издаване на книга от Морис - “Знаеш ли какво е смешно?”. Лъчезар имаше идея в преводите на стиховете да участват колкото се може повече поети и предостави на другите най-хубавите стихотворения, а на незнаещите френски - и “подстрочници”. Така в превода на книгата участваха десетина поети. Директорката на телевизията Леда Милева също участва и естествено беше, когато Морис пристигна, да разреши на Лъчезар да представи по телевизията поета заедно със съпругата му, като рецитаторка. Един ден позвъня телефонът и чух гласа на Багряна. Обаждаше се, защото научила, че Карем е пристигнал.

Вечерта, когато телевизионният запис се излъчваше, Лъчезар покани на гости вкъщи Багряна, Дора Габе, Сийка и Атанас Далчеви и, разбира се, семейство Карем. Първо пристигнаха Багряна и Дора Габе. Лъчезар се хвърли с френска галантност в нелесната наслада да бъде раздвоен към двете дами на поезията. Дора Габе разпалено припомни щастливите поетични срещи в Бялата къща на Морис Карем в Брюксел. Когато пристигнаха Далчеви, поезията веднага измести другите теми от разговора и в центъра се намери стихотворението “Вали”, посветено на Каприн от книгата “Le mвt de cocagne”, което завършва така:

Виж, гълъбите са се свили
във гълъбарник чудноват,
приличат гълъбите мили
на китки ябълков бял цвят.

Вали тих дъжд над тоя град.

Каприн почувства опиянение от приятелството, а Морис се очарова от мътеницата, приготвена по балканджийска рецепта на Лъчезар. След гостуването на Морис и Каприн в София и отпечатването на книгата кореспонденцията закипя:

“16. 2. 1971, Брюксел

Скъпи приятелю,

Книгата пристигна вчера вечер и ние скокнахме от радост, като я видяхме. Форматът е добре избран и илюстрациите са отлични. Бих искал от Вас да ми дадете имената и адресите на преводачите ми, за да мога да им благодаря и да им изпратя “Арлекин”. За Далчев, това вече е направено. Да, решен съм да продължа българските преводи. Можете да ми изпратите текстовете. Започнах вече да превеждам двете стихотворения, които ми изпратихте. Знаете как превеждам. Желая едно “българско” стихотворение да се превърне във “френско” стихотворение, а не в обикновен буквален превод, каквито, уви, виждаме твърде често. Ще се нагърбя, разбира се, да намеря издател, а ако не намеря, ще публикувам книгата за моя сметка и ще я разпространя широко.

Имахме вече някои планове за месец май, но Вашата покана е така изкушаваща, че ще помислим как да дойдем в България към средата или към края на месец май. Скоро ще Ви пиша по този въпрос. Бихме могли, може би, да отидем до Черно море и да останем там няколко дни. Що се отнася до Вас, Вие знаете, нашата къща е широко отворена и че ще имате осигурен подслон. Следователно няма да имате разходи за хотел и храна.

Работя много в този момент. Една нова стихосбирка (160 стихотворения) ще излезе до два или три месеца - “Северно море” - нашето море. [...]

Сърдечно Морис.”

Поетичната близост с Морис се засили, когато Лъчезар почувства единомислието им за поезия без граници на възрастта. Така се появи втората книга, вече изцяло преведена от Лъчезар - “Кафез за щурци”, достигнала до международна награда за превода. Морис, изненадан и въодушевен, се замисли за прехвърляне на авторските си права за България:

“18. IV. 1977, Брюксел

Скъпи приятелю,

[...] Възможно ли е да Ви напиша писмо, което да ми позволи да Ви прехвърля авторските си права. Те ще бъдат за Вас и Вие можете да ги вземете на Ваше име, защото скоро ще навърша 78 години и не съм сигурен дали здравето ще ми позволи да дойда пак в България. [...]

Прегръщам всички ви от цяло сърце.”

Лъчезар, амбициран да помага на Морис, достигна до “Възможно е”:

“4. VI. 1977, София

Скъпи приятелю,

[...] Що се отнася до стиховете Ви на български, настоях че трябва да ви изпратят хонорарите в белгийски франкове на Вашия адрес. Възможно е. За съжаление, сумата не е голяма. В миналото беше по-добре.

Говорих също с нашата Агенция за авторски права. Вие можете, ако искате, да донесете или да изпратите едно заверено (легализирано) при нотариус писмо за мен или за някой друг, който да получи всичките Ви авторски права. А когато дойдете, ще получите хонорарите си от мен или от другия човек. Опитайте да дойдете! [...]

Ваш предан

Лъчезар Станчев.”

И след три месеца разговори с грижовни институции Лъчезар се принуди да предлага нещо по-друго:

“11. VII. 1977, София

Скъпи приятелю,

[...] Мислих по предложението за авторските права. Реших, че ще бъде по-добре, ако подпишеш писмо до Агенцията за авторски права, в което да се откажеш от правата си да получаваш български хонорари, което ще даде в резултат повече публикации. В противен случай, ако прехвърлиш правата си към мен, ще чувствам неудобство да настоявам за публикациите, защото биха могли да кажат, че правя това от паричен интерес. Би могъл, разбира се, да добавиш в писмото, че за всички публикации на български език могат да се съветват с мен, тъй като познавам най-добре творчеството ти и притежавам повечето твои книги. В Агенцията ще подготвят писмото и ще го изпратят, ако си съгласен.

Всичко хубаво на Каприн и на теб, скъпи приятелю, от цялото ми семейство.

Със сърдечни приятелски чувства

Лъчезар Станчев.”

Дори в тези частици от кореспонденцията между Морис Карем и Лъчезар Станчев личи сближаващата сила на поезията или може би на добрата мътеница.

———————

* Морис Карем (1899 -1978) - белгийски поет, провъзгласен в Париж през 1972 г. за “Принц на поезията” от жури с участието на Френската академия и Академия “Гонкур”.

(Из в. “Литературен форум”, бр. 7, 21. II. 1995 г.)

Първи стих на Геров, “частник” със Змея и в “Славейче”

Китарните и стихотворните изяви сприятеляваха не само млади и наивни студентки с поети, но привличаха и съвсем начеващи в писането тринайсетгодишни ученици. Когато се запознах с буйно чернокосия пеещ и свирещ студент, не знаех, че той прави забавния вестник “Весела дружина” заедно с братята си, по-големия Емил (редактор и шеф) и най-големия Веселин, и със съпругата на Емил - белетристката Милка Петрова-Коралова, и с младия художник Стоян Венев. Още в първата година - 1933, в девети брой на вестника, намира мястото си едно забележително начало - първо стихотворение. То е тъй добре нагласено, че гали самолюбието и стопява коравосърдечието на редактора още със заглавието:

    НАШАТА ДРУЖИНА

Като нашата дружина
надали по света има.

От десетина момчета,
тази толкоз славна чета,
между всичките на село,
стои винаги на чело!

И за риба ли в реката,
на игра ли в гората.
В пек, във жега, в студ и мраз
управлявам я все аз.
И накрая:
Като нашата дружина
къде друга в света има!
И в родното ни село,
тя е винаги начело!

    Александър Цв. Геров, ученик

Шейсет години по-късно поетът Ал. Геров си спомня (в. “Български писател”, бр.1, 18 март 1997): [...] “С трепет огледах стаята, отрупана с вестници, и побързах да покажа моето стихотворение “Нашата дружина”. Лъчезар веднага го прочете, одобри го и ми плати хонорар.”[...] “През годините се убедих, че Лъчезар беше много мил и привлекателен човек. Около него винаги се въртяха млади и красиви жени. Лепяха се като мухи по него.”[...] “Когато започнах да се задълбочавам в поезията, посещавах Лъчезар заедно с Александър Вутов - Вутимски и други млади от моята среда.”

Началото на издателската страст на братята проличава в “хвърчащия лист”, наименован “Талаз”, от 20-те години, където се извисяват поетите Тодор Харманджиев, Славчо Красински и още няколко съвсем млади автори. Съдържащ осем страници и продаващ се в книжарница “Т. Ф. Чипев”, листът е побрал стихове и от Емил (с псевдоним Коралов), и от най-малкия брат (с псевдоним Лъчезар Веронов) на последната страница, пълна с видения и унес:

А бавно под нас разлюлява се хълма
и тръгва на път сякаш кораб зелен,
под южния вятър зелените дъбове -
надути платна зашумяват над мен.

Раздялата и раздвоението като че ли са неизбежни. Тъкмо в разцвета - петата годишнина на вестника - 1937 година, моят приятел поет, вече дипломиран, спечели филологически конкурс за специализация в Париж със стипендия, отпусната от Френския институт, и напусна редакцията. Емил, за да продължи издаването, намери заместници - двама нови редактори, поета Асен Разцветников и Ценко Цветанов. Когато научил за това, две години по-малкият брат съвсем на шега споменал: “Емиле, трябва да получа за миналите пет години още една заплата, защото сега се вижда, че съм вършил работата за двама редактори.” Това чул Асен Разцветников и винаги когато Емил пращал на Лъчезар колет, добавял по нещо с пожелание “за поохранване на добрия редактор”. Парижкият специализант тогава беше доста кльощав и имаше нужда от калории. Той се отнасяше към Разцветников най-уважително и го величаеше като “учител в стихотворството” не само за да насърчи продоволствените акции. Може би затова Разцветников му беше подарил всички свои преводи още от “Илиада”, а на “Тартюф” имаше посвещение: “... с поздрави от Родината.” И по-късно го препоръча на Николай Лилиев за превода на комедията “Училище за жени” от Молиер за постановка в Народния театър. Когато в края на годината Разцветников наобиколил парижките културни гнезда, Лъчезар го запознал със своите приятели и цяла вечер слушали кавала на Бешков в ателието.

След година, край голямото езеро в градината, до бирария “Ариана” при Орлов мост, попаднахме в една компания с Илия Бешков и приятелката му. Художникът и поетът не бяха се виждали след връщането си от Париж. В глъчката успях до разкажа за Долни Дъбник по времето, когато баща ми беше директор на гимназията и живеехме под наем в къщата на Бешкови. Не пропуснах и моя светъл спомен за леля Пана, която през ден, през два се тюхкаше не без майчина гордост от най-малкия си син: “Наш Илийчо пак щели да го арестуват, защото направил нова “кракатура” на властта.”

Издателската страст доведе до сприятеляване със Змея в края на 30-те години: тогава и двамата бяха около трийсетгодишни. Светозар Димитров с псевдоним Змей Горянин пишеше родолюбиви исторически разкази и имаше добри познанства, за да подпомогне началото на ново издание. Специализантът, завърнал се от Франция, но не намерил работа, със свойствената си активност беше неудържим и започна издаването на библиотека “Герои”. Художник стана приятелят Вадим Лазаркевич, който се нагърби да изстиска полиграфическото майсторство на печатница “Лито-печат”, за да се привлекат читателите от неподражаемото светоусещане в илюстрациите на джобно-форматните книжки.

От старите тавански архиви изпадна неочаквано калиграфски написана папка-книга, подготвена за печат - “Крали Марко”. Това е ръкопис на Змей Горянин с над сто машинописни страници. Дали е отпечатан? Или това е може би единствен забравен и неиздаден ръкопис, непознат на ценителите и на наследниците, които биха го издали. Началото е интригуващо:

“Когато се родил синът на крал Вълкашин, придворните не смеели да погледнат господаря си. Той седял на каменната тераса на една от кулите и бавно, на глътки пиел вино от голяма златна чаша. Така очаквал вестта за раждането на своя престолонаследник. А тази вест не била приятна...”

На библиотека “Герои” сътрудничеха Стилиян Чилингиров, Добри Немиров, Елин Пелин, Емилиян Станев, Калина Малина, Стоян Ц. Даскалов и още много автори. Приятел на издателя през много години беше белетристът Петър Стъпов, който участва в библиотеката със свои исторически разкази. Той живееше на улица “Герлово” срещу Военната академия. Лъчезар обичаше безконечните именни дни в тяхната триетажна къща заради поетичните разговори с македонска багра, поддържани най-живо от поетесата Магда и белетриста Константин Петканови, съседи от долния етаж.

В началото на 40-те години художникът маринист Марио Жеков, по време на поредното плаване с кораб по Дунава, предложил на Лъчезар да позира за една скица. Поетът, отдавнашен почитател и дори собственик на морски платна от художника, се размислил:

- Но нали рисуваш само море, да не би аз да приличам на риба.

- Постой, не се движи, ще те скицирам като Нептун сред млади нимфи.

- Не мога да стоя неподвижен сред млади нимфи. Не съм достатъчно стар - измъкнал се моделът.

Марио Жеков се заинатил и го нарисувал без позиране, така както забележително е уловил неповторимия миг на вълните и досега бушуващи в рамка на стената в дома на поета.

Докъм края на 40-те години бяха преустановени всички частни издания като “Весела дружина”, която по това време се редактираше отново от Емил и Лъчезар. В средата на 50-те години Лъчезар основа ново списание - “Славейче” (с приложение “Библиотека Славейче” и вестник “Весело Славейче”), с художник Любен Зидаров, издание на Съюза на писателите . Веднъж той се върна от работа ужасно късно и много притеснен разказа: “На събранието една колежка, чието издание има десетина хиляди тираж, се изказа, че “Славейче” имало 120 хиляди, защото аз съм работил като частник.” Тогава думата “частник” беше крайно непохвална. За радост това изказване не доведе до “изводи”, защото благодарение на този тираж идваха парични постъпления за поддържане на Съюза и на другите непечеливши издания. Четиридесет години списанието просъществува, може би милиони са читателите, закърмени с българска литература от него, и дори стана наистина частно издание. В издателското каре е написано, че “Славейче” е основано от СБП. И не се е намерило място за името на “частника” основател и първи единадесетгодишен редактор.

(Из в. “Литературен форум”, бр. 25, 6 юли 1998 г.)
 
 

Послеслов

От приятели научих, че в сряда, 8 юли 1998 година, ще има откриване на изложба от архива на Змей Горянин, подредена в Народната библиотека. Не можех да не присъствам, още повече че се получи най-щастливо съвпадение и във в. “Литературен форум”, един ден преди събитието, се отпечата моят спомен, в който разказвах и за Змея. Този спомен го бях предложила на любезния редактор поета Владимир Попов преди месец, без да подозирам ни най-малко за подготвяното събитие.

След тържественото откриване на изложбата и радостните срещи със стари познати бях привлечена от витрина с книги на Змей Горянин. До тях имаше надпис, че след осъждането на Змея от “народния съд” тези книги са включени в “черния списък”. Оказа се, че повечето от книгите на Змея, подлежащи на изземване, са издадени в Лъчезаровата библиотека “Герои”. Това ми спомни тежките дни в 40-те-50-те години, когато Лъчезар на няколко пъти беше принуден, след доноси, да дава “обяснение” за издаването на библиотека “Герои”.

След изложбата стана премиера на нова книга от спомени на Соня Димитрова - Змеицата - съпругата, със съставителство на Р. Пашалийска, в издание на Народната библиотека “Св. Кирил и Методий”. Много се развълнувах да видя Соня след толкова години в здраве и творческа бодрост. В своето възторжено представяне на книгата Атанас Свиленов най-неочаквано спомена, че е чел във вчерашния вестник моя спомен за намерения напълно запазен ръкопис на Змея, който бях изровила от тавана случайно, цели 56 години след създаването му. Когато тръгвах за изложбата, предвидливо взех със себе си този ръкопис “Крали Марко” и ето че сега се отвори възможност да го предам на Соня. След вдъхновената рецитация от артистите П. Петров и М. Русалиева на изстраданите непечатани епиграми на Змей Горянин помолих Пламен Цонев (който като главен редактор току-що ми беше подарил първи свитък от новооснования вестник “Апостол”) и Атанас Свиленов да подготвят Соня за изненадата. Но тя все пак се стресна и ме попита: “Ели, защо чак сега, след толкова години?” (Съдба или случайност? Можех да є разкажа, че през декември 1996 година във вестник “Македония” беше публикувано за първи път, 55 години след като е било написано, стихотворение на Лъчезар, посветено на Коледа. То също така е било открито в някакъв архив от писателката и издателка Зоя Андонова от “Македония прес”.) Знаех, че най-успокоителна е истината: “Соня, преди месец намерих този ръкопис на Змея и се надявам сега да бъде отпечатан.” Запленена от моя архиварски оптимизъм, Соня ме ощастливи с автограф върху новата си книга.
 
 

Македония в песни и усмивка

Изтощен от прелестите на Парижкото световно изложение и специализацията през 1937-1938 година, Лъчезар се завърна за лятна ваканция и хранителен режим в София. Колкото специализантът беше отслабнал, толкова беше набъбнал багажът му от нови стихове, събрани в цикъла - “Париж под слънце”, посветен на многозаслужилия за България професор Леон Болийо. Още при пристигането Лъчезар сподели, че няма търпение да чуе мнението на приятелите и публиката отвъд Орловия мост. Трябваше да бърза, за да може да участва в анонимния поетичен конкурс на Съюза на писателите на името на “Лидия и Иван Д. Шишманови”. Надяваше се на конкурса и за голяма радост наистина го спечели, дори с парична премия от 2500 лева, заедно с Магда Петканова, знаменитата авторка на песента “Ако зажалиш някой ден за драмска ракия...”

Насърчен от признанието, след като се завърна окончателно от Париж в 1941 година, Лъчезар беше обхванат от всеобщото желание да се участва във възраждането на националната българска мечта за Македония и събра смелост да подреди поетична антология под заглавие “Македония в песни”. Намери за съмишленик литератора Радослав Мутафчиев, добре запознат с по-старата поезия. Двамата събраха поетични изяви на македонска тема от времето на Константин Миладинов до тогавашните съвременни поети. Естествено Иван Вазов беше представен с най-силните си патриотични творби и с шеметното стихотворение “Черното знаме”, написано по действителен случай: “Сред триумфалния рой от трицветни знамена на радостта и победата, които на 6 април 1895 г. (1000) годишнината на славянските просветители) се развяваха в Пловдив, издигаше се замислено и македонското знаме от чер плат, държано от един дебърец в народното си рухо. Три имена личаха на траурното знаме: Кирил и Методий, Македония! Тая гледка пронизваше сърдцето с дълбокия си трагизъм.”
За земята, дето мила нам е,
зарад македонските долини
кървави, напомняй, говори ни:
Вей се, черно знаме!...
Лъчезар беше убеден, че за написване на предговор на антологията единствено подходящ е професор Александър Балабанов. След дълго търсене се осъществи среща. После Лъчезар разказа, че Балабанов се въодушевил от идеята и ще напише предговора. Може би за това съгласие беше повлиял и изборът на Лъчезар да покани за свой кум приятеля на Балабанов Елин Пелин. Или че самият Балабанов и Елин Пелин бяха участвали в жури, наградило Лъчезарова стихосбирка. Така предговорът стана неочаквано бързо и биеше право в българското сърце със силните Балабанови слова:

“...Ето, още през 1908 година издавах и редактирах основания от мене и от други двама другари всекидневник “Време”.
Обявих повсеместна анкета с питането:
“Кое е най-хубавото българско стихотворение?”
Въпросът не бе: “Кое е най-хубавото стихотворение за Македония?”, а ясно и открито без ни най-малък намек за някакво ограничение:
“Кое е най-хубавото българско стихотворение?”
Всеки ден се получаваха стотици отговори. На края на деветдесетия ден от задаването на въпроса направихме строга сметка:
Осемдесет на сто от отговорите бяха: “Черното знаме” от Иван Вазов...”

Оставаше да се намери издател. Лъчезар се спря на книгоиздателство “Т. Ф. Чипев”, защото то имаше добра книжарска мрежа и му беше познато още от двайсетте години при издаването на хвърчащия лист “Талаз”. Скоро се получи писмо - договор за издание, в който Чипев пише:

“Потвърждавам съгласието си да издам книгата “Песни за Македония” или “Македония в песни”, антология от стихотворения на български писатели... Книгата ще бъде отпечатана в 4000 екземпляра... Издателството си запазва правото и за второ издание...”

Доста време мина, докато с приятелите се нарадвахме на отпечатаната антология. През бурното лято на 1943 година с Лъчезар заминахме за Охрид при моите родители от рода Бояджиеви, за да търсим край “Канео” езерния български дух.

Неочаквано през 1997 година, след като не се бяхме чували повече от 40 години, обади ми се по телефона Бойка Вапцарова и пожела да є подаря екземпляр от антологията “Македония в песни”. За съжаление в библиотеката и архива на Лъчезар беше останал един-единствен екземпляр и аз не можах да є го предоставя, но така се появи повод да си припомня от какво е предизвикано това позакъсняло внимание към антологията.

Когато се съставяше антологията, Лъчезар подбра стихове и от млади поети и включи един съвсем неизвестен дотогава поет, Никола Йонков, който му беше подарил при запознанство първата си книга. Така в този избор на стихове за първи път се появи Йонков (Вапцаров) в поетична антология. В края на 40-те години в Пампорово Лъчезар беше поканен да говори за поезия и за поети, а накрая Бойка Вапцарова, която присъстваше, сподели: “Кольо навремето така ценеше стихосбирката “Хора по стрехите” на Лъчезар, че дори спеше с нея под възглавницата...” Веднага си спомних и за горещата преценка на Петко Росен в годишен коментар за поезията на 1936 година във вестник “Зора”:

“Младото и бодрото ще усетите в “Хора по стрехите” (какво смахнато заглавие! Един мъдрец е казал, че заглавието е огледалото на книгата).[...] Ако не раздавах само похвали, тазгодишната награда бих дал за тази сбирка - по-хубава няма.”

Съдбата се усмихна на Лъчезар още един път през 80-те години чрез песента “Усмивката”. Под това заглавие той беше започнал да пише още по времето, когато бяхме в Охрид, след издаването на “Македония в песни”, но стихотворението беше отпечатано доста по-късно. С песента се започна от обаждането на Митко Щерев в дома ни. Като не намeрил Лъчезар, той се разтърчал и пристигна в Банкя, където бяхме на балнеолечение. Когато го посрещнахме, младият композитор с видимо смущение попита:

- Г-н Лъчезар Станчев, дали е възможно до бъде съкратено едно Ваше стихотворение, за да се оформи като текст на нова моя песен?

Лъчезар имаше много песни и сам свиреше и пееше, затова широко се усмихна и насърчи младежа със съгласието си:

- Песента дава втори живот на стихотворението.

Успокоен, композиторът продължи:

- Избрах стихове от “Усмивката” за текст на моята песен:
Не знае никой преди колко века
разбудила е тя човешкото в човека.
Но струва ми се - в нощ студена
от майчина целувка е родена.

И днес на твойте устни тя цъфти,
усмихнеш ли се - хубава си ти!
Усмивката. Тя води двама млади
към върхове и водопади.

Усмивката! Със свойта нишка лека
човека тя привързва към човека.

Не бива без усмивка дом да има,
без нея по света ще бъде вечна зима.

Усмивката! Със свойта нишка лека
човека тя привързва към човека...

Така беше уговорен текстът, а Митко Щерев сподели, че се тревожел, защото песента вече била почти готова, а все още нямал потвърждение за текста. Веднъж му се случило да не получи съгласие от друг поет, затова сега дошъл чак до Банкя. Лъчезар му пожела успех и го изпрати с думите:

- Ще се радвам, ако повече композитори се убедят, че най-добри стават песните, когато сътворяването на музиката започва върху първичната основа на поетичния текст.

Само след няколко дни чухме приятния тембър на Йордан Георгиев да представя авторите и “Усмивката” - първата песен от двадесетте включени в националния радиоконкурс за нови песни “Пролет’86". Великолепното изпълнение беше на Петко Петков и група “Трамвай № 5”. Лъчезар не се учуди, че награди взеха други песни, защото беше убеден, че добрата поетична основа не веднага, а постепенно, но трайно доближава песента до хората. Много скоро песента попадна в конкурса за мелодия на годината във “Всяка неделя” на Кеворкян. На четвъртата седмица поради това, че оглавяваше класацията вече три седмици в месеца, “Усмивката” трябваше да стане мелодия на месеца. Точно тогава на екрана се появи като песенен ценител един много твърд млад критик. И той обяви оценката на публиката за неправилна и каза, че не приема текста и въобще песента. След това изказване конкурсът на “Всяка неделя” беше преустановен... Но песента продължи своето шествие и беше включена в плочата с хитове на “Трамвай № 5”.

Публиката надделя и вече години “Усмивката” като любима песен се излъчва по радиото и участва чрез клипове в телевизията. ТВ предаването “Вариант 3” на Живка Гичева включи песента като фон на своята тема за усмихнатите хора в трудно време. И дойде своеобразният връх на 19 август 1998 ­ БНТ по Ефир 2 излъчи едночасов концерт с име “Усмивката”, с участие на Петко Петков, Стефка Минева, Лили Иванова, Стефка Съботинова...
 
 

Музата
от Руми

Първото, което научих за татко ми, беше, че той имал муза. Бях още с ръст и мозък на пиленце, но се заслушвах, като си говорят с майка ми. Правят ми впечатление думите “поезия”, “лирика”, “муза”. Какво точно е муза, никой не ти обяснява, но аз и без това вече се досещам. На бюрото на татко ми има женски профил в тънка рамка. Дали е на майка ми, или е само за украса, не мога да различа. Но взимам мерки нищо да не му липсва. Измъквам от кутията с играчките изрязано от дърво и цветно изрисувано женско лице и го нагласявам пред очите му. Убедена съм, че и моята муза с кукленските сини очи си я бива, защото другата рисунка е изящна, но моливът е тъй бледо изразно средство.

Винаги когато си е вкъщи, татко ми е на бюрото. Самото бюро е много голямо, с две редици дълбоки чекмеджета и етажерка отпред, а за мен е голямо като къща (когато се скрия под него) и ме носи като кораб, когато седна на извития му край. Сама не мога, разбира се, да седна там, слагат ме да седна. Ако майка ми трябва да излезе за малко, татко ми ме приема на кораба. Условието е да стоя мирно. Стоя. Трудничко е и да се слезе оттам. Но не стоя само по принуда. Интересно ми става, защото, след като се настаня, татко ми ме забравя, говори си сам, не ме и поглежда, произнася думи, изречения, повтаря ги, променя ги по малко, после още малко, те са ритмични, стават все по-равномерни, все по-звучни, а листът му се изпълва с криволици и задрасквания. Очарована съм от ролята си на муза. Очарована съм и от това, което той прави. Следобед взимам едно томче, малко, като че ли е правено за мене, и с молив се опитвам да запълня празните места в полето и между редовете със, струва ми се, същите криволици и задрасквания. Работя дни наред в захлас. След няколко години прочетох какво пише на корицата: Люб. Русевъ. Педагогически речникъ. Издава Добромиръ Чилингировъ, София, 1936. Добре го бях редактирала.

Та, значи, татко ми все пише. Но не толкова лириката, за която повече си говорят с майка ми и при това в минало време, а главно поемки и весели стихове за деца. Често героите са непознатите Спас и Крум. След години ще разбера, че Владимир и Румяна са дългички и неудобни имена, за да влязат във всеки стих, но все пак тук-таме Владко и Румянка също са герои.

Работи и върху преводи. Някои са започнати от “едно време”. През детството ми всичко като че ли се измерваше с доста големи периоди, а изразът “едно време” не се отнасяше само за приказките, а и за нещо, станало преди десетина години. Например майка ми поръсваше домашните бисквити с какао от дъното на една кутия, останала от “едно време”. Какао не се намираше. Добре че от дъното на старата кутия все се посипваше по малко от любимия кафяв прах върху бисквитките. Нещо се беше променило няколко години преди да се родя. Без връзка с мене. Кой ли пък би се хванал да ти обяснява това. Та “от десет годин”, откакто се е върнал от града с чугунената, висока цяла педя “Тур Ефел”, татко ми превежда “Шансона”. Имам чувството, че и не бърза да го довърши. Само от време на време разтваря поизлинелите папки и скандира старофренския текст редом с българския. Аой! - припява епическият разказвач. Едва през 1985 година се намери издателство, “Народна култура”, за първия български превод в стихове на епическата “Песен за Роланд” и за подробния предговор.

Бях от време на време муза и за “Шансона”. Хвалеха ме, че стоя много кротко на извития край на бюрото. Вероятно за да ме насърчат да стоя кротко. Тъй или иначе, през тези несъзнателни години през ушите ми е минала в оригинал и в превод поезията на Пол Елюар, на Луи Арагон, театралните стихове на Расин и на Молиер...

Второто нещо, с което татко ми се отличаваше, беше, че той не само има нужда от муза, но и знае един таен език. Говореха си на този език с майка ми, когато не биваше да ги разберем ние с брат ми. Но те всъщност не искаха да пазят тайния език само за себе си. Вечер аз не бях от децата, които се оставят току-така да заспят. На родителите ми се налагаше понякога да ме извадят от кошарата и да ме вземат в голямото легло между тях двамата, за да се откажа от будуването. За по-убедително ми се казваше и “бон нюи”. Първите си уроци по френски получих по сугестивния метод, който още не беше измислен.

И за преводите, и за своите стихове татко ми проверяваше как звучи написаното не само като си го изговаряше гласно, за себе си. То си било стар трик за абстрахиране от околните шумове. Но когато сметнеше, че е завършил или поне е стигнал до някакъв задоволителен вид, той искаше да го чуе отчетливо, да сподели и казваше, че ни събира на комисия. Очевидно искаше да чуе мнението на майка ми, френска филоложка и преводач на художествена литература, но и ние с брат ми насядвахме като комисия (доста по-големият ученик в трети-четвърти клас и аз - непропускащото важните неща пиленце). Когато правехме комисия, можех да чуя същите напевни думи, вече без накъсване и повтаряне, прочетени от баща ми хубаво като по радиото. Не помня самото обсъждане. Но мисля, че той гледаше и реакциите ни, докато слушаше. Така можеше да провери местата, в които ощесе съмнява. От по-късно време знам, че това, което не му харесва, дори и да е получило одобрението ни, ще бъде още много променяно, “докато стане”.

Татко ми беше много грижовен към двете си домашни музи и често жертваше Музите заради нас. Когато голямата муза боледуваше от сливици, той извеждаше малката муза на разходка по булевард “Руски”. Гледам снимка (очевидно сме се възползвали от услугата на фотографа, който причакваше клиенти до кончето), на която сме само двамата с татко ми. Той изглежда висок и представителен с двуредния си, по тогавашната мода, костюм и гладко избръснато младо лице до малката си муза, която го държи за ръката. Разходката по булевард “Руски” се превърна и във формула за успокояване на незаспиващата ревла. Вземаше ме на ръце, както си бях по пижамка, и напевно ми говореше, че се разхождаме по “Царя”, като пристъпваше по няколко крачки от единия край на стаята до другия.

Вкъщи беше пълно с книги с поезия. Романите бяха по-слабо представени. Татко ми не само пишеше поезия и превеждаше поезия. Той четеше поезия, купуваше и трупаше поезия, рецитираше в диапазона от Блок до Елюар и Вазов, пееше поезия. Когато някой от приятелите му композитори пишеше музика по негови стихове, той взимаше готовите ноти, просвирваше новата мелодия на китарата, за която иначе почти не се сещаше, проверяваше дали думите се чувстват удобно сред нотите. “Четри, дванайсе, деветдесет и едно” ­ бързах аз да вдигна телефонната слушалка, без още да знам цифрите, и разпитвах като старателна секретарка, за да чуя, че го търси композиторът на новата песен. Когато научих по настояване на татко ми какъв е смисълът на ямба и хорея, и на останалите стъпки, разбрах, че неговата взискателност към собствения стих превръща поезията му в покана за песен. Така се случи и със стихотворението му “Усмивката”, което Митко Щерев направи на хит за “Трамвай № 5” през 1986 година. По телевизията един нахакан критик отхвърли песента от седмичната класация, но песента сама си се класира и честичко ме обгръща с ведрина от радиоефира.

Още от тази своя пилешка възраст различавах ясно поезията, с нейните рими и ритми, от прозата. Харесваше ми играта с думите; тя будеше у мен смях или сълзички, макар че не знаех защо. Срещахме се от време на време със семейство Атанас Далчеви. При всяко събиране татковците франкофони намираха момент, в който да се отделят от компанията, и дълго си шепнеха. Когато попитах веднаж какво са си говорили, татко ми ми обясни: “Обсъждахме един френски стих.” Представих си стиха като нещо голямо, по обем.

Докато си представях какво е стих, без да попитам, за да си спестя възможното разочарование, татко ми превеждаше Верхарен, Ален Боске, Виктор Юго, Морис Карем... Аз пък завърших френска филология, тъкмо бях започнала да се занимавам и с доктората си по румънска литература, под ръководството на проф. Надежда Драгова, та се смятах много сведуща. Връща се веднаж татко ми от екскурзия в Румъния и донася оттам книгите на двама млади поети. Погледнах на откривателството му с недоверие. Не бях и чувала още за Ана Бландиана и за Никита Станеску, но татко ми преведе и публикува техни стихове, с което отваряше път за българския прочит на новото румънско поетично поколение. След като беше редактирал заедно с Йордан Стратиев и с Александър Муратов тома с “Румънски поети” (1956), той оставаше верен на румънските си приятели и особено на Анатол Е. Баконски, а чрез него се свърза и с по-младите редактори на клужкото списание “Стяуа”, което, редактирано от поети като Аурел Ръу и Адриан Попеску, беше по традиция отворено към европейската поезия и ги превръщаше в съмишленици.

Спомням си и за един поет, когото татко ми обичаше, но не преведе. Донесе си от Франция издадената през 1960 г. стихосбирка на Оскар В. дьо Любич Милош. Беше говорил там за поета символист с френските и белгийските си приятели Ален Боске, Ан Мари дьо Бакер, Морис Карем. Казваше ми, че този поет го е заинтересувал с изразителния си лаконизъм. Книгата на Милош често слизаше от библиотечната лавица, но никога не се разпарцаливи, както се случва с книгите, след като бъдат преведени.

Постепенно беше се пристрастил към трудностите при превода на поезия и търсеше все по-непробиваеми стени, опитваше се да докаже убеждението си, че няма непреводими поетични текстове. Дори участва в един литературен облог. Като съставител и редактор на тома с поезия и драма от Виктор Юго през 1967 и на тома с поезия през 1990 г., татко ми покани много поети и преводачи в колектива. Както и при други колективни издания, не запази много стихове за себе си. Знаеше, че винаги някой ще се откаже и ще му се събере работа и за нощите. Така един събрат предаде превода на “Джиновете”, без да е спазил твърде характерния 
за тази поема на Юго рисунък, и в ритмиката, и звуков, и графичен. Късият стих постепенно се удължава с развихрянето на злокобните духове и се скъсява отново при тяхното отлитане на зазоряване. Взискателният редактор помолил за поправки, но колегата се хванал на бас, че не е възможно да се постигне толкова голямо съответствие във формата, и се отказал от работата. С колко нощи се е измервал новият превод на татко ми, вече не зная. Но спечели облога. Поемата “Джиновете” придоби и на български стъпаловидна форма и внушава френски среднощен ужас.

Не ми се иска да продължавам. По-новите спомени не са посипани с онзи искрящ прашец от детството, когато получавах от време на време правото да бъда мъничка муза.
 

Белотата
от Владко

Нова бяла къща за първия Лъчезар

Оставам последният мъжки наследник на фамилията на вършецкия род, започнат от учителите Донка и Дончо Станчеви. Всеки род си има къща. Нашата е построена към 1908 година. Тогава се ражда Татето - с новоизмисленото  от неговия баща име - Лъчезар. Бащата Дончо кръщава сина си Лъчезар на своя личен псевдоним Лъчезаров с който се подписвал когато печатал стихове. Първият Лъчезар има късмет да бъде единственото бебе от петте деца, за което да е направена нова къща. Новата бяла къща нарекли “Вила Незабравка”, с явното желание курортистите, пребивавали в нея, да не я забравят и да я посетят отново и през следващите сезони. Изглежда, двуетажната деветстайна вила с мансарда е била най-големият навремето пансион за курортисти във Вършец.

Не мога да се начудя как моите баба и дядо, с парите от наемите и двете учителски заплати, са изпълнявали този супер бизнес-план за построяване на такава голяма къща - пансион, и дори са изплащали заема към Ипотекарна банка.
 

Царят е бял

Край Охридското езеро, тази нестабилна покрайнина на родината, успешните младоженци Мамето и Татето летуваха на гости при родителите на Мамето и чакаха бебе. В смутната 1943 година това неродено бебе бях аз и моето бъдещо ушенце дочу глъчка откъм белия свят. Защото на плажа заедно с другите роднини беше дошло да се запознае с Татето - поет и нов зет, едно малко весело момиченце - Снежанка от охридския род на Мамето.

Всичко изглеждаше съвсем спокойно, докато момиченцето спря поглед на печещия се на слънце заголен гръб на Татето и без да се съобразява със светски предразсъдъци, възкликна: “Бел ко патка.” Усмивките на роднините се направиха на разсеяни, защото тази преценка приличаше на “Царят е гол”. Младата майка рипна и натопи момиченцето в езерото, може би воден вариант на “потъвам в земята”.

Татето, развеселен в ролята на “Царят е бял”, обърна сламената си шапка като корона и царствено цамбурна бялата си гърбина в езерото.
 
 

Млечното сако и маркучът на чичо Кръстник

Любимо забавление в неделния следобед беше да поливам или да си кажа истината, обичах да пръскам с маркуч като пожарникар. Жадуваният маркуч се намираше в градината на чичо Кръстник. Измислях най-различни и все важни причини, за да ме заведат на гости при маркуча. Убеден, че Татето харесва само млечнобелия цвят, един ден казах, че имам важна работа да поливам млечнобелите рози в градината на чичо Кръстник. Татето веднага се съгласи и си сложи новото млечнобяло сако и заедно с Мамето покрай Орловия мост и през голямата градина се запътихме към Лозенец.

За голяма изненада чичо Кръстник ни посрещна в бяло сако, съвсем същото като сакото на Татето. Захласнах се от изненада, защото дотогава знаех, че само войниците и лъскавите пожарникари имат униформи. Попитах защо? И Мамето ми разказа, че профсъюзът на писателите е раздал еднакъв плат на всички писатели. Тогава разбрах, че писателите също са важни, щом имат униформи, и че ако не успея да стана пожарникар, поне може да се уредя с бяла профсъюзна униформа. По улицата, кой знай отгде, се появи фотограф и веднага започна да снима бъдещия пожарникар с маркуч, застанал пред носители на бели профсъюзни униформи.

На снимката чичо Кръстник ме е вдигнал високо на ръце и за съжаление любимият ми маркуч не е фотографиран.
 

Татуировка с мляко

Всяко лято, когато семейно се печехме на слънце, Татето, убеден, че е човек с обикновена кожа, се печеше заедно с всички. Нищо не предвещаваше приближаването на изключителното ежегодно събитие. Със свечеряването настъпваше часът на изненадата. Татето винаги се изненадваше от изгарянето и още първата вечер започваше невероятното забавление. Защото Татето си намазваше цялата зачервена кожа с кисело мляко и налагаше върху млякото тънки резенчета от пресни краставици. Със сестра ми се кискахме първо в шепи, но гледката беше тъй забавна и свързана с толкова успокояващо охкане, че скоро преминавахме в неудържим хохот, като напълно пренебрегвахме риска от шамаросване. Само тази рецепта го успокояваше. Веднъж, в грижите за своята кожа, Татето реши да използва лекарство ново, чуждоземно, невиждано, чак от Египет донесено. И си намаза темето на главата и бузите. Само след пет минути под слънцето гледката беше неописуема. Не вярвахме на очите си, когато главата му се изду като балон с няколко сантиметра по намазаните места, и то доста неравномерно с падинки и подути възвишенийца. Довтаса лекарски консилиум и се засуети, не знаеше какво да препоръча. Тогава Татето им натри учените носове, като показа своя майсторлък от кисело мляко и краставици, но този път върху главата. Индианската военна татуировка с пера е едно нищо пред белите млечни ивици с краставичен релеф в контраст със зачервената кожа на лицето.

Веднага всички си направихме бяло-червени индиански татуировки по лицата и околността заизглежда съвсем нормална.
 

Бялата градина на Багряна

Татето по телефона уговаря Багряна да даде интервю на любознателната гимназистка, сестра ми, Румето. На другия ден в уречения час тръгваме. Татето ни напътства да поднесем бели цветя. Аз ще бъда оператор и шофьор. Влача огромен ролков магнетофон, микрофон и в другата ръка мисля, че държа уханен голям букет отбели цветя. Румето, дори докато се качваме по стълбите, преговаря на глас въпросите, които ще задава. На стълбищната площадка пред гостоприемно отворената врата ни посреща поетесата, облечена в тъмни дрехи с бродирана бяла якичка. В този момент разбирам, че не съм изпълнил заръката на Татето и съм забравил белия букет...

Каква ли е причината да се усещам в градина от уханни бели цветя винаги когато съм сред стихове на Багряна?
 

Бялата къща на Морис Карем

Пристигаме в крайния квартал на Брюксел, където е бялата къща на приятеля на Татето - поета Морис Карем. След като се запознаваме и погалваме котките на стопанина, ние студентите - аз и сестра ми - се измъкваме от разговора между двамата поети и техните първи съветнички - сладкодумните съпруги. От наше име Мамето помолва чичо Морис да ни даде вестник с програмата на новите филми. (Тогавя тя изобщо не предполага, че след години ще има удоволствието да бъде избрана за почетен член на фондация “Морис Карем”.) Чичо Морис, с желание да ни просвети за ценностите на западната демокрация, почти влиза в заговор с нас и бързо изважда вестник с програма. Намираме кино, в което се прожектира “Доктор Живаго” с Омар Шариф. Веднага се запътваме натам. Защото този филм в нашата държава се показва само “в летни театри по време на дъжд”. След гледането не сме съвсем удовлетворени. Филмът ни изглежда не съвсем истински и доста нагласен. Може би подходящ само за зрители, непознаващи “нашия лагер”.

След като споделяме впечатленията от филма, в погледа на Морис Карем виждаме въпроса:

- Когато човек е “много вътре”, дали може сам да се погледне отвън?
 

Бяла грешка на природата, видяна от Емилиян Станев

Татето и аз помпаме гума на паркинга. Приближава се съседът от Драгалевци бай Емилиян Станев. С поета - Татето, те са съмишленици още от началото на 40-те години, когато Татето с помощта на Змей Горянин е издател на негови разкази в библиотека “Герои”. Сега белетристът се оплаква - добър начин да се похвали с новата кола:
- Моят автомобил е грешно направен. Къде в природата има животно, което с предните си крака да се придвижва?
Поетът го успокоява:
- И моят автомобил е с грешно-бял природно ненормален цвят, но през лятото по-малко се нагрява.
Белетристът търси примирение:
- Грешките на хората са пак грешки на природата.
- Доста грешки на природата работят върху белите листа - съгласява се поетът.
 

Белите кахъри на чичо Емил Коралов

Чичо Емил се обажда по телефона, търси Татето - по-малкия си брат, за да чуе мнението му за нова книга, която му е дал да прочете. Но Татето е при професор Георги Веселинов и може би правят учебник. Затова чичо ми Емил иска съвет от мен:
- Много мислих за заглавие, съветвах се и с моя приятел Тодор Харманджиев, но още не съм измислил, подскажи ми нещо младежко. Ще ти разкажа набързо съдържанието. - И наистина ми разказва, а аз слушам.
Той не знае, но може би се досеща, че Татето ми е дал вече да надникна в някои глави от книгата. Защото отдавна и двамата ме ползват за пробен читател.
Замислям се, наскоро съм впечатлен от действеното заглавие на “Заяко, бягай” от Джон Ъпдайк и ми хрумва да помагам в този стил:
- Чичо Емиле, защо не го кръстиш “Леко, младок”.
Чичо ми благодари за идеята. Минава време и книгата излиза с името “Неонови слънца”, но нищо не може да ми попречи да се гордея, че съм съветник, почти съавтор и, разбира се, първи читател.
 

Бялата гора и съседите от махалата

С Татето се запътваме към боровата гора. Вървим по нашата улица “Латинка” и насреща се появява съседът - художникът Тодор Динов, усмихнат бърза да припомни за младите години, когато Татето като важен главен редактор на “Славейче” не се скъпял да помага на начеващите като него тогава художници. По тротоара ни пресреща съседът белетрист Петър Незнакомов и ни разказва как си спомня за татевите “дърводелски съвети към младите поети”, публикувани във вестник “Стършел”. След десетина метра се спираме на разговор със съседа по апартамент - поета чичо Радой Ралин. Той говори възторжено за новата книга на приятел, на която пак нещо е попречило да достигне до читателите. В далечината зърваме писателя съсед Николай Хайтов и Татето си спомня за любимия Родопски край.

Най-после стигаме до покритата с бял сняг борова гора. Татето се сеща, че трябва да зарадва един критик, и пише, по стар навик, на коляно:

Да те радва шейсетака,
критиката да претакаш,
сто години да върлуваш,
даже мен да критикуваш.

Тези срещи ми напомнят старата махала и нашата улица “Камчия” до улица “Цар Иван Асен Втори” близо до Орлов мост, когато Татето ме водеше за ръка при съседите Ран Босилек, Цанко Лавренов, Илия Бешков, Трайко Симеонов...

На връщане минаваме край къщата на художника Ненко Балкански и Татето ми разказва за времето, когато са били в Париж през 30-те години. При една среща Татето закъснявал и от бързане с колелото на дъщерята на хазайката щял да се претрепе пред вратата на Пантеона на безсмъртните. Ненко Балкански, който го чакал, се пошегувал:

- Лъчезаре, по-спокойно, не се пререждай, не само поети има на опашката за вечно влизане в Пантеона.